Эрик Ластбадер - Френска целувка

Сутан не обърна внимание на тона му.

— Напротив — каза тя. — Вярвам, че това вече е станало.

— Сигурно се шегуваш. Не може да приемаш на сериозно тези религиозни дивотии.

— Искам да ме разбереш правилно — отвърна тя. — Аз вярвам в злите сили — дяволи, демони и лъже бодхисатви. Търговията с наркотици съществува. Тя носи милиони долари на онези, които контролират отглеждането на опиума, неговото рафиниране и разпространение. Тя също така им дава невероятна власт. Прибави към това ужасните мъки на наркоманите и ще получиш всички дяволи, демони и лъже бодхисатви в хилядата ада на „Муй Пуан“. Но някои вярват в тези злини в буквалния смисъл и това са най-вече хората, които владеят търговията с опиум в бирманската част на Златния триъгълник. А именно те са от значение. Ако „Гората от мечове“ съществува — а аз съм убедена, че това е така, то силата й се дължи преди всичко на тяхната вяра в нея.

Вече бяха отминали ревящия водопад и пред тях се откриха покрайнините на градчето — странноприемницата, една мелница и стара преса за добив на зехтин. В сухия прахоляк се ровеха кокошки.

— Много е важно да разбереш едно — каза Сутан. — Шан не прилича на никое друго място на земята. В него е събрана голяма сила — както духовна, така и създадена от човека. Повярвай ми, там няма нищо невъзможно за онзи, който притежава „Prey Dauw“.

— Което отново ни връща към Тери — каза Крис. — За какво му е била една трета от „Гората от мечове“?

— Нали вече ти казах…

— Тери не може да бъде замесен в търговия с наркотици. Прекалено гнусно и жалко е, за да го повярвам.

— Страхувам се, че това дали вярваш, или не няма да промени нещата. Можеш ли да намериш някакво друго обяснение? Тери отчаяно се е опитвал да скрие нещо с огромна стойност. Написал ти е картичка. Само нещо изключително важно би могло да го накара да те потърси след десет години мълчание. И това е била „Вратата към нощта“.

— Има нещо друго, което ме притеснява — каза Крис. — Ако е трябвало толкова спешно да се свърже с мен, защо просто не е вдигнал телефона да ми се обади?

— Изтекло е толкова време. — Сутан сви рамене. — Раздялата ви е била изпълнена с твърде много вражда. Трудно е човек да забрави това. Както и да го погледне в очите.

— Но ти сама каза, че се намирал в отчаяно положение. — Крис поклати глава. — Не разбирам защо от всички средства за комуникация, на които е можел да се спре, е избрал именно пощенската картичка. Тя е бавна, неефективна, а може и да се загуби по пътя. — Той я извади от джоба си. — Впрочем, тя дори няма марка.

— Вярно — каза Сутан. — Не го бях забелязала. Странно, наистина.

Крис продължаваше да върти картичката в ръцете си.

— Не ми е ясно какво толкова особено може да има в една картичка. Само туристите ги купуват.

В този момент те изкачиха едно малко възвишение и пред погледа им се издигна Турет-сюр-Лу. Пламнал в лъчите на следобедното слънце, той наподобяваше митичен замък като Камелот или Авалон.

Крис отмести очи от крепостта към малкото картонче в ръката си и видя същата гледка в миниатюра, пленена от фотообектива. Адреналинът нахлу във вените му.

— Ето го! — извика той, като държеше картичката високо пред себе си. — Виж, Сутан. Погледни! Турет-сюр-Лу! — Той се изсмя в изуменото й лице. — Не разбираш ли? Картичката, която Тери ми е оставил, не е обикновена. Тя е илюстрована . И на нея е изобразен Турет. — Крис я хвана за ръка и затича по билото към града. — Ето къде е скрил „La Porte â la Nuit“! В Турет-сюр-Лу!

Мабюс беше пленник. Някога той бе войник, сражаващ се на родна земя, която нашествениците бяха направили чужда. Със завръщането си във Франция според своята собствена преценка той бе нахлузил нови окови. Но това беше плен, който имаше за цел да го освободи. Сега вече не знаеше дали това действително ще стане, но този път му беше наложен и той трябваше да продължи да го следва до края.

Този затвор съвсем не приличаше на предишния, където слънцето сякаш беше привързано към върховете на дърветата, а неговите клепачи бяха подпрени с клечки и той бе принуден да гледа в него, докато огненото му ядро се отпечатваше завинаги в мозъка му.

Мабюс седеше в колата си пред летището в Ница и гледаше потока от превозни средства, великолепния марш от изваян хром, проблясващ под късното следобедно слънце. Представи си как тези бързо носещи се ленти разцъфват като огромни екзотични цветя от сблъсъка на катастрофата. В съзнанието му като с магическа пръчица изникваха вкочанясващите крайници, бели и гладки, проснати върху облицованите с кожа волани, главите, подадени през разбитите предни стъкла с проблясващи в косите им стъкълца и кръв, тесните поли, запретнати високо над хладни бедра, разкриващи еротични сенки в хлътнала копринена повърхност. Слънцето, което сега искреше и танцуваше, отразявано в редиците автомобили, беше винаги с него в онези дни, в дъжда, когато сиво-зелените облаци надвисваха над дърветата, нощем в килията, когато мракът бе така плътен, че той имаше чувството, че е погребан в земята.