Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Не зная защо идвам тук толкова често — промърмори сякаш на себе си той.

— За нас храмът Канон е особено място — прошепна Мичико. — Тя е богинята на милосърдието.

— А вие защо идвате тук? — попита Филип.

Един японец никога не би задал подобен въпрос. Защото би причинил неудобство у събеседника си.

— Нямам конкретни причини — отвърна Мичико. Но душата й потръпна и се сви, потисната от агонията на духовете, намерили тук своята смърт.

— Но вие плачете — извърна се към нея Филип. — Наред ли е всичко? Дали не казах нещо, което ви обиди?

Тя само поклати глава, не беше в състояние да се довери на гласа си. Над главите им се стрелна ято дъждосвирци, въздухът се изпълни с птичи крясъци. Някъде излая куче, по главната улица на няколко преки по-нататък бучаха тежки военни камиони.

— На девети март духаше силен вятър — промълви Мичико и сама се удиви от думите си. Някак изведнъж изпита непреодолимото желание да излее всичко, което от месеци се беше трупало в душата й. Не можеше да се спре, не искаше да се спре! Този висок чужденец с тъжни очи беше успял да отприщи бента — доскоро черен, непристъпен, заплашителен. Именно поради факта, че е американец, тя не се срамуваше да прояви чувствата си. Нещо необичайно за жител на една страна, в която хората живеят сред стени от оризова хартия и семействата им са многолюдни. Заговори бързо и напевно, сърцето й мечтаеше за успокоение:

— Сестра ми Окичи бързала да се прибере у дома след работа. Тя, също като майка ми, вярваше в справедливостта на войната. Не приемаше от баща ми нито пари, нито съвети. След като мъжът й загина в Окинава, тя продължи да работи във военната промишленост по дванадесет часа на ден.

В онази мартенска вечер започнаха да вият сирените за въздушно нападение. Вятърът беше бурен и носеше на крилете си течния огън от бомбите… Окичи била в Асакуза и като много хора бързо се втурнала към храма. Искала да получи закрила от богинята на милосърдието. Но намерила смъртта си.

Дълъг кичур блестящочерна коса се изтръгна от стегнатата прическа и се развя около шията й. Но Мичико не му обърна внимание. „Сякаш нещо, свило се дълбоко в душата й и неподлежащо на контрол, я кара да говори“, помисли си Филип.

— Дисциплинирана както винаги, Окичи носела на главата си каската, която правителството препоръчваше за запазване на слуховия апарат от трясъка на бомбардировките. За нещастие обаче тази каска се оказала запалима. Пламнала като факла на главата й, същото се случило и с одеялото, в което носела на гърба си своя шестмесечен син…

Дишаше тежко под силата на емоциите, които разтърсваха тялото й. Дъхът й образуваше облачета бяла пара в мразовития въздух.

— Огромните дървета гинко около храма, прекрасни през лятото, пламнали като факли. Дървената конструкция, напоена с химикали против гниене, бързо се сгромолясала върху хората, потърсили убежище от огнения ад. Онези от тях, които не били смазани или задушени от липса на кислород, били опечени живи…

Мичико замълча, тишината се блъсна в ушите на Филип със силата на отчаяни стенания. През цялото време, в което Мичико описваше ужасната смърт на сестра си, очите му пробягваха по изпепелената земя, обгорелите остатъци от дървени колони и рухнали стени. Колко по-различни му се струваха сега те, особено в сравнение с онзи следобед, през който Ед Портър ги засипваше със статистически данни за голямата бомбардировка. Тогава всичко му се струваше далечно и чуждо, нещастието на непознатите хора слабо го вълнуваше. Но въпреки всичко той постоянно се връщаше тук…

Наведе се и вдигна късче овъглено дърво, лежащо на няколко сантиметра от краката на Мичико. Не можеше да определи какво е било то преди пожара. Загледан в грозната дупка на мястото на храма, заслушан в сподавените думи на Мичико, той някак изведнъж се запита какво по дяволите търси тук, в тази опустошена страна. Каква е била ужасната сила, превърнала красотата в мъртви отломки?

Пустотата на това място го държеше здраво. Така, както пръстите му стискаха обгореното късче дърво. Отново се озова в онази студена утрин, в която заедно с баща си преследваше червената лисица. Отново видя пухкавото тяло на зверчето, блъснало се в червеникавата глина на къртичината, пометено от едрокалибрения куршум на карабината. Сега за пръв път в живота си успя да изпита чувствата на дивеча, а не на ловеца… Смъртта и унищожението, които властваха над това място, някак неусетно започнаха да го променят.