Эрик Ластбадер - Документът Катей

Чуваше писъците на обхванатите от огъня жени, виждаше как ярките алено-златни кимона бързо се превръщат в пепел от оранжевия ад на напалма, усещаше с лицето си огромната температура на пожара, дробовете му се свиха от липсата на кислород под дървения свод на храма, превърнал се в огнен ад.

По лицето на Филип Дос се затъркаляха сълзи.

Плачеше за невинните хора, които са били постигнати от ужасна смърт. За децата, изгубили живота си още преди да получат шанса да го опознаят. Плачеше за онова изгубено дете вътре в душата си, което толкова беше страдало, толкова беше мразило живота, че забрави дори да се сбогува с баща си.

Именно омразата към живота го беше довела тук, на това прокълнато от Бога място, изведнъж си даде сметка Филип. Именно омразата към живота го беше превърнала в това, което е. „Господи, колко огромна е покварата ми в сравнение с невинните деца, изгорели тук“, помисли си той. Едно е животът да ти бъде отнет изведнъж, рязко и грубо; съвсем друго е да усетиш неговата безсмисленост, бавно и мъчително… Душата му се сви от състрадание, почувства се част от смъртта и разрухата, които властваха тук. Разбра, че постоянното му влечение към този несъществуващ храм се дължи на разрухата, която цари в собствената му душа. Гледайки към черната яма, в която хиляди хора бяха потърсили убежище, но бяха намерили своята смърт, той имаше чувството, че гледа в собствената си душа.

Омразата към живота е основната причина хората да се впускат в масовата касапница, която наричат война. Омразата към живота кара хората да изпълняват безпрекословно заповедите на други хора, смъртни като самите тях. Той, Филип Дос, беше един добър войник, който винаги е приемал за истина фактите, които са му предоставяли. И е убивал заради тях. Но сега вече знаеше, че тези факти са лъжа. Какво трябва да направи с всичките убийства, извършени без причина? Без дори следа от правосъдие?

В този момент се чувстваше толкова мъртъв, колкото всички онези нещастни души, намерили смъртта си под пламтящия покрив на храма Канон. Чуваше безгласните им стонове далеч по-ясно, отколкото грохота на уличното движение в огромния град. Чувстваше се адски самотен. Как би могъл да се прибере у дома и да обясни на Лилиан какво е изпитвал и какво е извършил? Тя никога няма да го разбере, никога няма да му прости, че я изключва от една толкова важна част от живота си. Вече виждаше ясно, че бракът му с Лилиан е бил просто един сън, един блян на онази частица от съзнанието, която отчаяно се бори за физическото му оцеляване.

На преден план сега излизаше друга частица от неговото съзнание. Онази, която го караше да усеща с все по-нарастваща сила хармонията на Япония. Нейните звуци и миризми, нейните вековни обичаи. И нейните хора. Филип беше убеден, че в този момент прекрасно разбира начина на живот, който водят японците. И затова се почувства още по-самотен, отчайващо самотен… Имаше усещането, че се е превърнал в плашило, забито в средата на плодородна нива. Вика до пресилване, но никой не го чува.

После до рамото му се докосна нежна ръка. Погледна в лицето на Мичико и видя бистрите сълзи, които се търкаляха по бузите й. Смаяно осъзна, че и тя се чувства изгубена. Прииска му се да поеме в шепи тези сълзи, заприличали на скъпоценни брилянти. Блестящи, фантастични, омайващи…

Изправи се и бавно протегна ръка. Стисна в длани крехките студени пръсти и за пръв път разбра, че в тази зона на смъртта могат да живеят и други призраци, различни от ужасната безформена маса, която тежеше в собствените му гърди.

Токио, Вашингтон, Мауи

Когато беше млад, Козо Шина се ограждаше с огледала. Когато беше млад, мускулите му бяха като камък, кожата — гладка, а животът течеше през него като пълноводна река. Когато беше млад, Козо Шина изпитваше дълбока гордост от своето тяло.

Някога потта, която покриваше гладката му кожа по време на физически упражнения, караше душата му да тръпне от възторг. Някога тренировките го докарваха в състояние да презира смъртта и да забравя за хода на времето. Някога вдигането на тежести беше истинска наслада за духа му. А после, попивайки с устни потта, която се стичаше по лицето му, той вдигаше поглед към многобройните огледала, които го ограждаха. В тях виждаше един безкраен парад от младежи с името Козо Шина, силни и здрави, с безупречни в голотата си тела. И искрено вярваше, че е превъплъщение на великия Йеасу Токугава — създателя на модерна Япония. Гледаше втренчено съвършените черти на лицето си и се мислеше за бог.