Эрик Ластбадер - Документът Катей

„Като потта по лицето на актьор кабуки, помисли си младият Козо Шина. Всъщност ние всички сме актьори, без притворството сме нищо.“ Погледът му не се отделяше от блестящото острие на древното оръжие. „Ето го нашето огледало. Ние го вдигаме срещу светлината и го наричаме живот.“

— Ако не успеем да съживим дълбоката същност на нашия дух, няма да успеем да възвърнем старата слава на Япония — каза на глас той.

През онзи летен ден беше невъзможно да се разбере къде точно се сливат сивата вода и сивото небе. Беше невъзможно дори да се определи къде е зенитът на слънцето. Толкова гъста беше сивата мъгла, спуснала се над земята.

— Не можем и не трябва да се проваляме. Знаем своя дълг и всеки от нас ще направи необходимото за прочистване на Япония. Свещената земя на родината ни не за пръв път е омърсена от краката на чужденците. Капитализмът се спусна тук като гладен хищник. Капитализмът ни унищожава. Изяжда ни живи, превръща ни в свои роби, кара ни да забравим своето минало. Не след дълго вече няма да знаем какво означава да си японец, да служиш на императора, да бъдеш самурай.

И все пак планината устоя там, където не успяха водите на езерото, хълмистата равнина и небето. Планината Фуджи се издигаше в своето призрачно великолепие — тъмна грамада на фона на сивотата, украсена на върха с ослепително бял сняг. Свещената и сурова Фуджи.

Младият Козо Шина беше гол до кръста. Великолепните мускули на тялото му привличаха вниманието на всички. Повдигна ръце и бавно завърза около главата си „хачимаши“ — традиционната кърпа на влизащия в бой самурай.

— А сега, за пръв път от стотици години насам, аз ще извадя от ножницата свещената сабя на принц Ямато Такеру — промълви той. Влажната мъгла сякаш се стъписа от блясъка на ръчно каляваната стомана, около острието се образува странно, вселяващо смут сияние, напомнящо за великото Нищо.

Младият Козо Шина вдигна оръжието над главата си, за миг съвършеното му тяло, намазано с ароматични масла, се сля с катаната, оформяйки една великолепна скулптура.

— Когато я извадя за втори път, ние вече ще събираме плодовете на това, което посяхме днес — тържествено обяви той. Леко движение надолу, острието за миг докосна върха на пръста му. Гъста, тъмночервена кръв капна в дълбоката купа пред него. Шина взе една четчица, потопи я в кръвта и написа името си в долния край на пергамента, който съдържаше устава на Джибан. — Тук, от днес и вовеки веков, ще живее „кокоро“ — сърцевината на нашата философия, същността на нашата идея, бъдещето, на което днес обричаме нашето благосъстояние и семейства, самия си живот! — подаде документа на министъра вляво от себе си и докосна с острието върха на пръста му. Човекът потопи четчицата в смесената кръв и се подписа под името на своя лидер. — Тук са очертани основните насоки на нашите действия — продължи Шина. — Свидетелство както за бъдещите поколения, така и за нашите предци, пред които се прекланяме и в чието име сме създали Общността на десетте Хиляди сенки.

Документът продължа пътя си, нова кръв пълнеше купата, нови имена се прибавяха под него.

— Това ще бъде живият дневник на дейността на Джибан — продължаваше Козо Шина. — Наше знаме и щит. Съществуването му ще издълбае в съзнанието ни една истина: Ние, подписалите се под този документ, поемаме свещено бреме, което ще носим цял живот — последният от присъстващите положи подписа си: — Този документ, който отсега нататък ще наричаме „КАТЕЙ“ — устав на Общността на десетте хиляди сенки, ще ни напомня всеки миг за нашата свята цел, на която сме отдали живота си. Защото ние се стремим към запазване светостта на Императора, към утвърждаване на наследството, завещано ни от великия шогун Йеасу Токугава. Ние търсим искрата, която свързва миналото, настоящето и бъдещето, ние търсим вечното величие на Страната на изгряващото слънце!

Сега, в едва пробуждащата се пролет на настоящето, Козо Шина седеше неподвижно в своя кабинет и замислено наблюдаваше напъпилите цветове на дюлевите дръвчета в градината. „Тогава, в онова душно лято, аз наивно повярвах, че битката вече е спечелена, помисли си той. А всъщност тя не беше дори започнала. Не бях разчитал на Ватаро Таки, не бях преценил правилно какво ще бъде влиянието му в средите на Якудза. Но той подчини подземния свят и хвърли цялата си мощ срещу Джибан. Откъде изскочи тоя човек? Защо се превърна в мой враг? Не знаех това… Но нашите организации се сблъскваха навсякъде: на политическата сцена, в средите на бюрокрацията, сред армията и икономическия живот… Той непрекъснато пречеше на нашите планове. Дори когато му нанасяхме тежки удари, той винаги успяваше да се вдигне на крака, да прегрупира силите си и да нападне отново.