Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Те не разбират дори какво искат. Обикновено се интересуват единствено от дребните удоволствия, не ги е грижа за нищо друго. Знаят само, че не искат това, което съществува в момента. И това ги прави уязвими. Присъединяват се към Якудза, но съвсем открито нарушават строгия устав на организацията. Стават членове на разни радикални групировки, а често и на анархически структури. Същите, които произвеждат недодялани бомби и също така недодялано ги хвърлят срещу Императорския дворец. Същевременно министрите реагират по все по-неадекватен начин. Плашат се от втвърдяването на американската политика, от нежеланието на САЩ да продължават с щедрата си подкрепа. Според тях Америка нарушава мълчаливата си клетва да поддържа Япония силна, с оглед нейното противопоставяне на комунистическата инвазия в Далечния изток.

— Какво е Америка? Приятел или враг? Това е въпросът, който ги вълнува повече от всичко. Имам чувството, че сме се върнали към онова емоционално състояние, което имахме в навечерието на войната.

Жожи Таки поклати глава. Напоследък Мичико изглеждаше сериозно обезпокоена от влошаването на търговските отношения с Америка. Вярно е, че Япония вече не желае да отстъпва от завоюваните позиции в ползата друга страна. Но какво от това? Защо пък трябва да го прави? Нали именно строгите забрани срещу чуждестранни инвестиции помогнаха на страната да се възстанови след пагубната война? Защо сега трябва да ги отменят? Заради Съединените щати? Нима те нямаха единствената цел да създадат една нова Япония в съответствие със собствените си виждания? Да я превърнат в стоманен юмрук срещу комунизма в Далечния изток?

— Мичико — меко проговори той, внимателно изчаквайки я да свърши с това, което беше започнала. — Макар да си осиновена от баща ми, Ватаро Таки, аз те приемам като родна сестра.

Покрити с лепкава кал, ръцете на Мичико преустановиха своята работа. Косата й, стегната в кок от традиционните дървени гребенчета „киоки“, беше покрита със ситни сламчици.

— Не си дошъл да ми правиш комплименти, Жожи-сан — меко отвърна тя. — Познавам те достатъчно добре.

Жожи хвърли поглед към широкоплещестите младежи, които стояха на дискретно разстояние от Мичико. Мъжът й — Нобуо Ямамото, не я пускаше никъде без придружители. Странно, но Жожи не познаваше нито един от тях. Облеклото им по нищо не напомняше облеклото на обикновени прислужници. Май бяха бодигардове. Всъщност, какво от това, сви рамене Жожи. Семейство Ямамото можеше да си ги позволи. В качеството си на президент на „Ямамото Хеви Индъстриз“ Нобуо управляваше един от най-могъщите концерни в Япония.

— Както обикновено, ти веднага прозря истинските ми намерения, Мичико-сан — склони глава Жожи. — Винаги си отгатвала това, което мисля.

Мичико само се усмихна.

— Става въпрос за Масаши — добави Жожи.

— В последно време става въпрос все за Масаши — въздъхна Мичико. — Отначало той се противопостави на идеите на татко за бъдещето на клана Таки. А какво е измислил сега?

— Имам нужда от помощта ти.

Тя вдигна глава, слънцето превърна лицето й в ярък овал.

— Винаги съм на твое разположение, Жожи-сан. Достатъчно е да кажеш какво искаш и то ще бъде изпълнено.

— Искам да ми помогнеш в борбата срещу Масаши.

В градината настъпи необичайна тишина. Един дъждосвирец на няколко метра от краката им сякаш чу последното изречение, извърна глава и ги погледна с блестящите си като копчета очички. После разтвори криле и отлетя.

— Моля те — тихо промълви Мичико и усети как гърлото й се стяга. В дните след посещението на Масаши, при което й беше дадено да разбере, че трябва да изпълнява неговите заповеди, тя непрекъснато се опитваше да избяга от заплахата на присъствието му, имаше чувството, че ще престане да спи и да се храни, ако постоянно мисли за нея. Но въпреки това нощем сънуваше кошмари, стряскаше се, обляна в студена пот. — Не искай от мен такива неща!

— Но ти си единственият човек на този свят, който може да ми помогне — умолително рече Жожи. — Досега винаги си го правила. Когато татко се съюзи с Масаши, ти беше тази, която заставаше на моя страна!

— Господи, каква памет имаш, Жожи-сан — въздъхна Мичико. — Това беше толкова отдавна!

— Но и днес положението е същото.

— Не е — тъжно поклати глава тя. — Затова ще ти дам един съвет: трябва да забравиш всичко, независимо какъв е проблемът. Трябва да забравиш всичко, свързано с Масаши! Моля те за това.