Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Как си?

Никога не се обръщаше към нея по име, дори не използваше прилагателни. Позволяваше си това само в леглото, когато се любеха. Но тогава беше изключително мил — сякаш искаше да си навакса за въздържанието.

— Случи ли се нещо по време на пътуването?

Съвсем типичен за него въпрос. Не каза: добре ли пътува? Лилиан отдавна беше забелязала, че той винаги се стреми да получи някаква информация, дори и в най-личните разговори. Вероятно и това беше част от подготовката му.

— Беше приятно — отвърна тя и кимна на главния келнер, който лично й поднесе питието. Тук идваха редовно и персоналът ги познаваше.

— Тогава да пием за срещата — вдигна чашата си той. — Радвам се да те видя.

— Казваш го така, сякаш не си бил сигурен, че ще се срещнем — погледна го в очите тя. Беше я научил на това, беше я научил на още много полезни неща. Като например да определя националността на хората по чертите на лицата им.

— Честно казано, имах известни съмнения — кимна той.

— Защо? Нима някога съм пропускала нашите срещи? — в очите му ясно се забелязваше наличието на известна нервност.

— Не си — кимна той. — Но сега обстоятелствата са по-особени — стремежът му да се придържа максимално близо до истината правеше репликите му къси и малко напрегнати. — Това е нашата последна среща — винаги имаше какво да се научи от интонацията му, от начина, по който подреждаше фразите си.

— И ти си помисли, че краката ми ще изстинат, а?

— Моля?

Обичаше обърканото изражение на лицето му. Отчасти защото то се появяваше изключително рядко, отчасти — защото причината беше тя самата.

— Исках да кажа, че ще променя решението си в последния момент…

— Така се чувствах в дните, преди да се оженя — замислено промълви той. За жена си споменаваше изключително рядко. Майка й била еврейка и това усложнявало нещата. Знаел, че ще си има неприятности, ако този факт изплува на повърхността. И той изплувал. Тайната разкрил един от съперниците му, който искал да го провали. Станало обратното и съперникът бил този, който претърпял провал. Но жена му била затворена и подложена на мъчения. Не успяла да се оправи оттогава нататък живеела по санаториуми. Той ходел при нея всяка седмица.

— И на мен ми изстинаха краката — добави с усмивка той. — Не защото не я обичах… Напротив — обичах я много… Но все пак… — Лилиан продължаваше да следи изражението на очите му. — Беше важна бих казал дори съдбоносна стъпка… Понякога човек трудно променя живота си… Съзнанието му отказва да се промени… Не мислиш ли?

— Зависи — отвърна тя.

— От какво? — любопитството му беше искрено и неподправено, тя много го харесваше такъв.

— От човека, от обстоятелствата… — тя отпи глътка питие и добави: — Промяната е трудна, когато човек е щастлив или нещастен… Лично аз не бях нито едното, нито другото… Затова приветствам промяната. Тя ме кара да се чувствам свободна.

— И никакви задни мисли, така ли? — по-скоро констатира, отколкото попита той. Отново съвсем в своя стил.

— Никакви.

— Разбирам — кимна сериозно той. — Това е хубаво — на лицето му се появи внезапната, чаровна усмивка, която го превръщаше почти в момче. А тя си спомни за деня, в който се бяха запознали. Благодарение на сестра му, с която Лилиан беше добра приятелка.

Срещнаха се тук, в Париж. В едно бистро на булевард „Сен Жермен“, което Лилиан често посещаваше. Обичаше да седи пред чаша аперитив и да наблюдава шумните групи студенти, които се събираха там. Младежите викаха и се смееха, а понякога и пееха стари, но любими шлагери, най-често от репертоара на Пийт Сигър. Обземаше я носталгия, в главата и нахлуваха спомените от нейните студентски години. Тогава това беше единственият начин да забрави за Вашингтон, за постоянното отсъствие на Филип.

Сестра му беше приятна жена, макар че Лилиан я считаше за малко простовата. С няколко години по-млада от самата нея. Оказа се обаче, че проблемите им са едни и същи. Съпругът й я мамеше, едновременно с това много държеше двамата да изглеждат като една съвършено щастлива семейна двойка. Мислела да го напусне, сподели един следобед сестрата. Но нямала куража да го стори.

От този ден нататък Лилиан прекарваше голяма част от времето си с нея, непрекъснато я убеждаваше да напусне неверния си съпруг. Но сестра му просто не можеше да го стори. Нямаше сили за подобна рязка промяна, самотата я плашеше. Животът й бил прекалено монотонен, казваше тя. Единственото й развлечение било да си фантазира разни мръсни неща, които върши с един колега в службата. Гадно и греховно, нали?