Эрик Ластбадер - Документът Катей

Илайн се засмя.

— Бас правя, че там ходят всички американци в Токио.

— Точно така — кимна той. — Там се предлагат най-добрите палачинки от тази страна на екватора!

— Никога не съм вкусвала палачинки…

— Значи никога не си живяла като хората!

Един час по-късно Илайн вдигна глава над масата и попита:

— Това какво е?

— Кленов сироп — вдигна малкото шишенце Стик. — Полива се върху палачинките…

Тя погледна със съмнение тъмната течност, която приличаше на горчиво лекарство.

— Трябва! — настоя Стик Харума. — Иначе нищо няма да разбереш. Без кленов сироп паланката е нищо.

Илайн внимателно наклони шишенцето над чинията си. Отхапа от крайчето на палачинката и кимна с глава:

— Прав си, наистина е вкусно…

Беше я завел в „Раят на палачинките“ — заведение, заемащо мецанина на висока сграда с търговски кантори. Стените бяха изцяло остъклени, през тях се откриваше отлична гледка към Кабуки-чо — източната част на Шинжуку. Улиците бяха задръстени от шарена тълпа, не се виждаше дори квадратен метър свободен асфалт.

Хром и ламперия от фалшиво розово дърво придаваха на заведението приятен ретро вид. Хората идващи тук да похапнат палачинки, бекон с яйца или телешко с картофи, допълнително допринасяха за това впечатление. Тийнейджърите носеха кожени якета и тесни сака по модата на 50-те години, смееха се шумно и весело, непринудено си подаваха солници и съдове с подправки.

— Тук ми харесва — реши Илайн. — Различно е.

— Аха — рече Стик и поръча нова порция топли палачинки. — Едва ли често ти се е случвало да се подвизаваш на подобни места…

— Какво искаш да кажеш? — погледна го тя.

— Ами това, че семейството ти е фрашкано с мангизи и не знае какво да прави с тях — сви рамене Стик. — Нямаш причини да посещаваш подобни заведения… Дори през ум не ти е минавало, че можеш да закусваш навън.

— Не те разбирам — отвърна със свито сърце Илайн.

— Ще се поясня — въздъхна Стик и се дръпна назад. Келнерката смени празната му чиния с нова, върху нея апетитно димяха леко зачервените палачинки. — Баща ти се казва Нобуо Ямамото, едва ли хора като него знаят за съществуването на квартали като Кабуки-чо… Никога не би завел дъщеря си на закуска в място като това, нали?

— Нещо бъркаш — отвърна Илайн. — Моята фамилия е Шинжо. Казвам се Илайн Шинжо.

— Моля за извинение, госпожице Ямамото — поклати глава Стик. — Няма смисъл да навлизаме в подобен спор. Макар старателно да избягваш фотографите, аз чудесно знам коя си. Веднъж те видях с баща ти, Ямамото-сан… Бяхте в неговите заводи, които са построени в Кобе… — набучи на вилицата си парче палачинка и усърдно задъвка: — Случайно да помниш деня, в който „Ямамото Хеви Индъстриз“ официално призна за субсидиите, отпуснати от правителството за програмата ФАКС? Положително го помниш, тъй като стоеше до баща си по време на изявлението му за печата… Присъстваха цял куп чуждестранни величия. Посолството се нуждаеше от услугите ми. Аз бях този, който преведе речта на Ямамото-сан…

— Е, добре — въздъхна Илайн и остави вилицата си. — Какво искаш?

— Зависи — сви рамене Стик.

— От какво? — попита с безпокойство тя.

— От това, доколко бих могъл да ти бъда полезен.

В очите й се появи опасен блясък.

— Не виждам с какво можеш да ми бъдеш полезен.

— Тъй ли? — небрежно подхвърли Стик, устата му продължаваше да работи. — Лоша работа. Защото на Майк най-сетне му светна къде се крие документът Катей… Същият, който толкова много те интересува… Както виждаш, наистина знам всичко. Майк ми има пълно доверие… — последните капки ароматичен сок попиха върху повърхността на последната палачинка, самата тя бе погълната в пълно мълчание, после главата на Стик тъжно се поклати: — Което не може да се каже за теб… Аз ще го придружавам, когато тръгне за документа, а ти ще останеш тук… Защото той просто не ти вярва…

— Значи това имаш предвид, когато казваш, че би могъл да ми бъдеш от полза — кимна Илайн.

— Може би.

— Но Майк е твой приятел — възрази тя. — Защо искаш да го предадеш?

Стик се облегна в стола си и отправи хладен поглед в лицето й:

— Това ли ще сторя?

— Поне на мен ми изглежда така…

— Всеки си има цена, госпожице Ямамото. Така поне твърдят умните хора, които познавам. И затова се питам каква е твоята цена?…

— Не дрънкай глупости!

— Питам се за кого работиш… За баща си? За Масаши Таки? За Мичико, твоята майка? Не мога да повярвам, че Нобуо Ямамото се е забъркал в аферите на клана Таки, а още по-малко да допусна, че ти самата си Якудза…