Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Не съм Якудза — уморено отвърна Илайн. Изведнъж й се стори, че дебелите пластове секретност, под които работеше вече толкова много време, някак странно са се превърнали в безсънни дни и седмици. Тежестта на постоянните лъжи и страхът да не се изпусне пред някого бяха съсипали нервите й. Дълбоко затънала в блатото на тайните игри, тя вече желаеше само едно — да се отърси от фалша, да бъде свободна.

— Каква си тогава? — попита Стик.

Илайн отмести поглед от напрегнатото му лице, очите й разсеяно пробягаха по тълпата, която бавно се точеше под ярките неонови реклами на ларгото. С цялото си сърце желаеше да бъде там, анонимна и свободна сред непознатите хора, които безгрижно се наслаждаваха на утринната прохлада. Пак валеше, а тя копнееше за свежите капки върху лицето си. Искаше да усети тяхната мокрота, искаше да почувства хладината на влажните дрехи върху тялото си. Искаше да се чувства жива. Но това беше невъзможно. Продължаваше да е в своя ужасен капан, продължаваше да лъже и заблуждава хора, които не й бяха безразлични; хора, които може би наистина обичаше… Не можеше да разбере как е попаднала в този капан, не искаше дори да си дава сметка за това…

— От доста време не мисля за себе си като за Илайн Ямамото — тихо промълви тя. — Вече не помня каква съм била някога, каква ми се иска да бъда…

— Но какво ти пречи? — настоятелно попита Стик.

— Обстоятелствата — отвърна тя. — Задълженията — отмести поглед от желаната свобода навън, гледката я потискаше. — Гири… Дългът към семейството, който понякога е наистина непоносим…

Стик Харума замълча.

Илайн въздъхна и все така тихо добави:

— Може би наистина ще се окаже, че се нуждая от твоята помощ…

— Само ако приемеш цената ми.

Илайн се замисли. Даваше си сметка, че й предстои да вземе едно изключително важно решение.

— Искам да убедиш Майкъл, че трябва да ми се довери — въздъхна най-сетне тя. Чувстваше се на края на силите си, пред очите й беше единствено Тори, душата й се гърчеше от мисълта за отвлеченото момиченце.

— Окей — кимна Стик. — А какво ще получа в замяна?

— Мисля, че допуснах грешка — изправи се тя. — Ако ти наистина беше приятел на Майкъл, нямаше да зададеш този въпрос. Аз му желая само доброто. Свързах се с него, за да го закрилям и помагам. С всички средства, по всякакъв начин. Но той очевидно не те познава толкова добре, колкото си въобразява…

— Спокойно, Илайн — обади се Майкъл, внезапно изскочил от тълпата тийнейджъри, задръстила „Раят на палачинките“. Беше облечен в протъркани джинси и кожено яке, небръснатото лице го правеше почти неузнаваем. — Познавам Стик като себе си. Този разговор беше проведен по мое настояване.

— Какво?!

— Така е — усмихна се Майкъл. — Вече съм сигурен на чия страна си в тази игра. От което следва, че двамата с теб имаме възможност наистина да се опознаем…

Тори дремеше в обятията на Мичико. Около нея ставаха безкрайно интересни неща, но умората я обгръщаше в лепкавите си пипала. Страхът е изтощителна емоция, а Тори се беше страхувала дни и седмици наред. Единствено ежедневните телефонни обаждания на баба й предотвратяваха истерията.

Сега, сгушена до сърцето на своята баба, тя се чувстваше в безопасност. Дойде желаното време на сънищата. Тори обичаше това време, с нетърпение очакваше да се появят ярките лъчи на слънцето, насечени от високите стволове на дърветата, чуруликането на птиците сред листата, свежата миризма на пролетта…

Смътно усещаше движението на Мичико, която бързаше редом с Жожи по тъмните коридори на огромния склад. Чуваше и звуци. Звуци, сред които доминираше дълбоко и равно дишане. Като на голямо животно, най-вероятно динозавър. Беше вече достатъчно голяма, за да знае, че динозаври няма, но въпреки това си представяше именно това праисторическо чудовище… Какво друго би могло да издава такива могъщи звуци?

Отвори очи и извърна глава. Искаше да провери дали пък праисторическото чудовище не се спотайва там, долу, в непрогледния мрак… Видя сянката, въздъхна от облекчение. Беше твърде малка, за да принадлежи на динозавър.

— Бабо…

Мичико и Жожи пристъпваха с изключително внимание, наострили слух. Но боботенето на агрегата поглъщаше всички шумове — именно то беше възприето от детето като дишането на динозавър…

— Почакай малко, Жожи — прошепна Мичико. — Отминахме ли една врата вляво на коридора?

Жожи се обърна и кимна с глава:

— Да.

— Иди да надникнеш — каза Мичико. — Искам да зная какво крие тук Масаши…