Эрик Ластбадер - Документът Катей

Нищо подобно, увери я Лилиан. Вече живо се интересуваше от живота на сестрата. Струваше и се много забавно да гледа отстрани в живота на някой друг, да вижда грешките му, да предлага готови решения. Това я караше да се чувства нужна. Не, не просто нужна… А по-скоро полезна. Подобен род фантазии са нещо съвсем в реда на нещата, казваше Лилиан и си спомняше за собствените си мечти. Всъщност какво пречи на сестрата да ги превърне в действителност? Не, това е невъзможно, беше отвърнала другата жена. Би било грях. Но защо, възпротиви се Лилиан. Не може да обърне гръб на досегашния си живот, защо поне да не го направи по-приятен?

Бавно и търпеливо, в продължение на много следобеди, Лилиан обработваше сестрата. Изтъкваше й всички предимства от една извънбрачна връзка, едновременно с това започна да си дава сметка, че и тя самата би могла да има такава…

И точно в този период й го представиха. Един ден сестра му го доведе в бистрото. Самотен дипломат, назначен току-що в своето посолство в Париж. Моята отпуска е към края си, срамежливо се беше усмихнала сестрата. Ще бъдеш ли така любезна?…

Разбира се, че ще бъде, кимна Лилиан. Дори нещо повече — тя жадуваше за срещите си с него. Беше потисната и самотна, при това в най-романтичния град на света.

Дали се изненада от факта, че този човек се оказа Дейвид Търнър? Или по-скоро онзи, когото тя познаваше под името Дейвид Търнър? Мъжът, към когото изпитваше дълбока симпатия преди години… Мъжът, когото беше спасила и който беше изчезнал без следа… Мъжът, който отново щеше да стане изповедник и господар на Лилиан. В един свят на тайни игри и шпионаж, за който тя отдавна мечтаеше…

Все още беше красив. Дори повече, отколкото на младини. Разбира се, трябваше да промени това-онова по себе си, главно облеклото. Иначе си беше същият — силен и властен, стабилен като алпийски масив. Неговият свят беше очертан от ясни и вечни граници — това и позволи да стори същото и със своя. Хаосът на живота й с Филип изчезваше в мига, в който срещаше погледа му. Този мъж никога не я изоставяше. Напротив тя беше тази, която се разделяше с него, поне за известно време. Какви по-удобни условия за една красива, макар и тайна любовна връзка? И кой би могъл да предположи, че животът ще я срещне отново с един мъж, когото определено беше харесвала?

— Как е Мими? — тръсна глава Лилиан и се върна обратно в действителността.

— Добре е — отвърна с усмивка той. — Непрекъснато пита за теб.

— Много ми липсва…

— Добре — рече той и покри ръката й с длан.

— Все се каня да те попитам… — лицето й поруменя, в очите й се появи смущение: — Защо прибягна до Мими? Защо сам не дойде при мен?

— Честно казано, не знаех как ще реагираш — отвърна той. — Тогава, в Токио, аз изчезнах без дори да ти се обадя. Беше наложително, разбира се… Но не знаех дали ще го разбереш.

— Помня деня, в който те доведе Мими — усмихна се Лилиан. — Дори за миг не бях допускала, че някога отново ще те видя… Поне тогава бях сигурна в това… Сега обаче си мисля, че срещата ни е била предопределена… През цялото време съм знаела, че пак ще те видя. Издържах до този миг благодарение на нещо, на което ти си ме учил… На търпение…

— Така и не успях да ти благодаря за всичко, което направи за мен в Токио — тихо промълви той.

— О, не — стисна ръката му тя. — Отдавна си ми благодарил, освен това продължаваш да го правиш…

Очите им се срещнаха.

Време е да се пресече Рубикон, рече си с въздишка Лилиан. Отвори чантичката си и извади от нея малко пакетче. Протегна ръка и го постави пред него.

— Донесох го — рече.

Ето. Край. Всичко свърши. Леко, без затруднения.

— Това не е краят — сякаш отгатна мислите й Евгений Карск. — Да пием за новото начало, по-прекрасно от всякога.

Чашите тихо звъннаха.

Когато Илайн се събуди, Майкъл вече го нямаше. Опипа футона в малката стая на Стик Харума, намести се на вдлъбнатината от тялото му. Леко погали завивката и затвори очи. Започна да го сънува, без да спи.

Когато отново отвори очи, вече беше готова за ставане. Уви се в едно от кимоната на Стик и отиде в банята. Днес ще трябва да си купим малко дрехи, каза си тя. Когато излезе, Стик вече беше на крака и приготвяше закуската.

— Видя ли се с Майкъл? — попита тя.

— Излязъл е, преди да се събудя — отвърна той, ръцете му ловко правеха оризови топчета. — Обичаш ли такива неща за закуска?

— Не особено.

— И аз — усмихна се той. — Какво ще кажеш ако отскочим до едно място в Шинжуку и хапнем палачинки?