Эрик Ластбадер - Документът Катей

Кланът Таки може да има само един оябун. И това съм аз, Масаши Таки!

Смаян и с посивяло лице, Жожи слушаше бурните аплодисменти, с които беше посрещнато изявлението на брат му. През цялото време му се струваше, че това не може да бъде, че някой друг е сложил тези думи в устата му. А сега, парализиран от вътрешната сила на тази декларация, той безпомощно наблюдаваше как членовете на клана стават на крака и аплодират Масаши. Очите им блестяха, те бяха предани бойци, готови да последват новия си командир дори в ада. Стана и побърза да се измъкне навън. В душата му бушуваха унижение и срам.

В действителност Джонас Самартин не беше чичо на Майкъл Дос. Между тях нямаше никаква кръвна връзка. Но той цял живот беше най-добрият приятел на баща му и на практика беше далеч повече член на семейството от истинските роднини, които бащата старателно отбягваше.

Филип Дос обичаше Джонас повече от брат. Беше му доверявал сигурността на семейството си, включително и собствения си живот. По тази причина не майката или сестрата на Майкъл, а именно чичо Сами бе натоварен да му съобщи тъжната вест. За това може би беше допринесъл и фактът, че освен най-близък приятел на Филип чичо Сами беше и негов шеф.

Но във всички случаи фактът си беше факт — семейство Дос хранеше най-топли чувства към чичо Сами.

Филип Дос рядко си беше у дома и ролята на глава на семейството някак естествено се падна на Джонас Самартин. При своите внезапни завръщания от далечни земи Филип Дос никога не пропускаше да донесе подаръци на своите деца, но Джонас беше този, който присъстваше на най-важните мигове от живота на Майкъл. На рождените му дни, за които Майкъл пристигаше специално от Япония, използвайки студентските ваканции; на празника по случай дипломирането му. Пак Джонас беше този, с когото Майкъл играеше на индианци като дете, спомените му бяха свързани единствено с присъствието на чичо Сами. Майкъл често се беше питал какъв ли е животът на децата, чиито бащи са винаги край тях. Бащи, с които можеш да поиграеш някаква игра, да поговориш…

„Сега вече никога няма да разбера това“, помисли си той.

Вашингтон го посрещна навъсен. Многобройните му паметници изглеждаха като покрити със сивкава глеч, някак по-малки и по-незначителни от представите му. Не беше се връщал тук повече от десет години. Цял един живот.

Премина през митницата и емиграционната служба на летище „Дълес“, освободи багажа си и тръгна към предварително наетата кола.

Подкара към Вашингтон и изпита истинско удивление от факта, че не беше забравил нито една от улиците и магистралите на града. Нямаше абсолютно никакви затруднения при пътуването до къщата на своите родители. Не до „дома“, както се беше изразил чичо Сами. Просто до къщата на мама и татко.

„Дълес“ беше на доста голямо разстояние от града. Майкъл предпочете пряката магистрала до летището вместо шосето за Литъл Ривър Търнпайк, което минаваше южно от града и беше по-удобно за квартала, в който живееха родителите му. Просто защото не искаше да минава през Феърфакс. Там беше централата на БЕМТ — Бюрото за експорт и международна търговия, в което работеше баща му под ръководството на чичо Сами — президент на това държавно учреждение.

„Освен това по този път ще мога да карам край Потомак и цъфналите по бреговете й вишневи градини, които напомнят Япония“, помисли си той. Страната, в която беше изучил занаята на старите оръжейници и изкуството да рисува.

Дървената къща на семейство Дос се намираше в покрайнините на Белхейвън, южно от Александрия, съвсем на брега на Потомак. Но чичо Сами беше казал „у дома, във Вашингтон“, а не в Белхейвън. Съвсем типично за него. Защото в представите му Вашингтон беше центърът на света.

Къщата беше прекалено голяма за семейство Дос, дори когато и двете деца си бяха у дома. Просторната тераса с дебели колони, която я обикаляше от всички страни, сякаш тежеше от спомени. Толкова живи и силни, че замъгляваха дори настоящето.

Градината се спускаше стръмно към брега на Потомак. В единия й край имаше няколко брези и явори, а в другия — две плачещи върби. Любимите дървета на Майкъл, който като дете постоянно се катереше по ниските им клони.

Азалиите отпред вече бяха напъпили, но все още беше рано за красивите им бледооранжеви цветове.

Майкъл тръгна по пътечката от червени тухли, която свършваше пред входа. Вратата се отвори и на прага застана майка му. Дори на оскъдната светлина личеше необичайната белота на лицето й. Беше облечена в черно ленено костюмче, както винаги безупречно. На деколтето й проблясваше брошка с брилянти.