Эрик Ластбадер - Документът Катей

Старецът с набраздено като планински склон лице поклати глава и каза:

— Той не беше шогун. Ватаро Таки никога не е бил шогун.

Масаши Таки забави за миг разходката си:

— Не ме е грижа как го наричаш. Баща ми е мъртъв.

Старецът поклати белоснежната си глава.

— Хай. Баща ти е мъртъв. Но още по-важно за теб е, че и по-големият ти брат Хироши също е мъртъв… — обветреното му, изпъстрено с лунички лице блестеше в обкръжението на сива, сплъстена брада.

При тези думи Уде, третият член на компанията, леко потръпна. Сакото му беше само наметнато върху раменете и това позволяваше да се виждат здравите му мускулести ръце под ризата с къс ръкав. От китките до лактите те бяха покрити с „ирезуми“ — сложните татуировки, които толкова много обичаха членовете на Якудза. На лявата му ръка се извиваше бълващ огън дракон, а на дясната птицата Феникс се издигаше от пепелта.

— Уде добре си свърши работата — промърмори Масаши Таки. — Всички знаят, че тайнственият убиец Зиро използва легендарните „сто пробождания“ за умъртвяване на жертвите си. За Уде не беше особено трудно да имитира стила му…

Старецът се казваше Козо Шина. Беше седнал до каменната масичка в средата на просторната си градина. Тук се отглеждаха десет хиляди вида различни мъхове и всичко тънеше в различни оттенъци на зеленото. Мъхът е нежно и деликатно растение, но тази градина не беше нито едното, нито другото. От нея лъха нещо по-скоро зловещо и заплашително, помисли си Масаши. Сякаш беше попила част от духа на своя собственик.

Шина извади джобното си ножче със седефена дръжка и започна да реже един лимон. Бързо и сръчно. Плодът скоро се превърна в купчина от еднакви, почти прозрачни тънки резенчета. Старецът започна да топи резенчетата в купичка мед и да ги слага едно по едно в устата си. Първо изсмукваше сока и меда, след това сдъвкваше месестата вътрешност на лимона. Очите му не изпускаха лицето на Масаши.

— Вече ти казах — нямам нищо против допълнителното объркване… Не бива да допуснем някой да те заподозре в убийството на Хироши.

— Точно тук е номерът — сви рамене Масаши. — Аз нямам мотив да го убия, тъй като глава на семейството става Жожи. Но Жожи е слаб и се страхува от мен. Никой от верните на баща ми хора няма да го последва, те всички ясно разбират какъв е характерът му… Не, планът ни е съвършен. Никой от лейтенантите не възрази, когато открито пренебрегнах Жожи по време на съвещанието. Всички единодушно ме подкрепиха, нямаше дори един глас против.

— И ти не се страхуваш от отмъщение, така ли?

— От кого, от Жожи ли? — презрително се усмихна Масаши. — Той ще бъде прекалено зает да защитава оябуна от клановете на съперниците, които несъмнено ще поискат да си отрежат парче от тортата. Няма да му е до никакви отмъщения.

Шина хвърли поредното резенче лимон в устата си, сдъвка го и поклати глава:

— Жожи е едно, но доведената ти сестра — съвсем друго.

— Мичико? — погледна го Масаши, после бавно кимна: — Да, признавам, че тя представлява сериозен проблем. Тя е умна и силна, години наред е била дясната ръка на баща ми. Преди да се скарат, разбира се…

— Знаеш ли причината?

— Баща ми не сподели това с никого — поклати глава Масаши. — А ние с Мичико не бяхме толкова близки, че да я попитам направо… — през градината криволичеше малка вадичка, Масаши беше застанал на едно от многобройните дървени мостчета, които я пресичаха. Хвана с ръка перилата и добави: — Не се тревожа за Мичико. Имам план за нейната неутрализация и той вече е в ход.

— Значи тя има слабо място?

— Всички имаме слаби места — меко отвърна Масаши. — Въпросът е те да бъдат открити.

— Кое е нейното? — попита Козо Шина.

— Дъщеря й.

— Аха — кимна старецът и погълна последното резенче лимон. — Дано да си прав. И до днес не ми е ясно защо баща ти я осинови. Тя е дъщеря на Дзен Годо, моя смъртен враг. Той умря още през 1947 година, но и до днес се боря с последиците от неговото коварство. Мичико е наследила голяма част от дяволския му ум. Дръж я далеч от себе си, Масаши-сан. Вече нямаме право на грешки.

— Зная не по-зле от теб това! — раздразнено отвърна Масаши. — Но за баща ми си прав. Той не беше шогун, не изпитваше желание да контролира всички кланове. Но аз го имам. И ще бъда истински шогун, пръв от цялата династия. Като Токугава. Ти обеща да ми помогнеш. Нещата не са много по-различни, нали? Днешните оябуни на Якудза се борят за власт точно както някогашните самураи, ръководили свои отделни армии. Докато не се появил Токугава да ги обедини под своето знаме и да се превърне в първия шогун с огромна власт. Цяла Япония била в краката му. Сега аз съм в същото положение, колелото започна да се върти. Лейтенантите на клана Таки ме приеха за свой водач и мога да кажа, че след седмици, а дори и след броени дни, това ще сторят и останалите оябуни на Якудза! Ще се закълнат във вярност към мен, Масаши Таки. Първия шогун на Якудза!