Эрик Ластбадер - Документът Катей

Зад нея се извисяваше високата и стегната фигура на чичо Сами, полускрита в сянката на коридора. Той пристъпи напред и Майкъл ясно видя побелелия му перчем. „Откакто го помня, косата на чичо Сами все си е бяла“, помисли Майкъл.

— Майкъл! — промълви Лилиан Дос и протегна ръце да го прегърне. Той остана изненадан от силата на тази прегръдка, а когато се отдръпна, лицето му беше влажно.

— Хубаво направи, че дойде, синко — протегна му ръка чичо Сами. Ръкостискането му беше здраво и сухо, като на опитен политик. Загорялото лице и откритият поглед винаги напомняха на Майкъл за лицето на Гари Купър.

Вътрешността на просторния дом беше тиха и тържествена като параклис. Такава, каквато я помнеше от детските си години. Пристъпвайки прага, Майкъл отново се почувства малък и безпомощен. Тук беше храм на възрастните, винаги е било така… Почувства се дезориентиран, някак странно не на място. Не, това не е моят дом, помисли си той. И никога не е бил…

Негов дом беше хълмистата равнина на японската префектура Нара. Негов дом бяха Непал и Тайланд, Париж и Прованс… Но не и Белхейвън.

— Питие? — попита Джонас Самартин и пристъпи към бара от тежък махагон.

— Столичная, ако ти се намира — отвърна Майкъл, забелязал, че чичо Сами вече е приготвил две високи чаши с мартини. Едната запази за себе си, а другата подаде на Лилиан. После сипа два пръста водка на Майкъл и хвана чашата си.

— Баща ти обичаше силните и неразредени напитки — отбеляза замислено той. — „Прочистват системата“, казваше… Да пием за него, беше чудесен човек!

Все още прилича на това, което винаги е бил, отбеляза Майкъл. Глава на семейството. И това е съвсем естествено, тъй като самият чичо Сами никога не бе имал свое семейство. Природата го беше надарила с качеството да се справя по най-добрия начин с трудните в емоционално отношение ситуации. Чичо Сами беше спасителната скала за по-чувствителните и следователно по-слаби хора, те можеха да се опрат на него и да забравят всякакви терзания. Майкъл се радваше, че той е тук.

— След малко обядът ще бъде готов — каза Лилиан Дос. По начало мълчалива, сега тя беше почти лаконична. — Ростбиф с яйце.

— Любимото ястие на баща ти — въздъхна чичо Сами. — Особено подходящо за момента, в който семейството най-сетне е в пълен състав…

Сякаш в потвърждение на това изявление, Одри застана на прага, от който се излизаше на верандата. Майкъл не беше я виждал почти шест години. От момента, в който позвъни на вратата му, цялата в синини и бременна във втория месец. Тогава живееше в Ница с някакъв германец, връзката им продължаваше вече няколко месеца. Но германецът не беше реагирал добре на новината, че е бременна. Нямал никакво намерение да създава семейство и я нарекъл „глупачка“. Майкъл го откри и наказа по свой начин, въпреки протестите на сестра си. Странно, но оттогава насам Одри сякаш го намрази. Не бяха разменяли нито дума от деня, в който той я заведе да абортира в една частна клиника. Когато отиде да я прибере, нея вече я нямаше.

Лилиан пристъпи към дъщеря си и Майкъл се възползва от възможността да поговори с чичо Сами.

— Каза, че баща ми е загинал при автомобилна катастрофа — промълви той. — Какво точно е станало?

— Не сега, синко — тихо отвърна чичо Сами. — Нито му е мястото, нито времето. Нека уважим скръбта на майка ти — извади малко тефтерче и надраска нещо върху него с писалката си от солидно злато. — Утре сутринта в девет ела на този адрес — тикна листчето в ръката на Майкъл и тъжно се усмихна: — Ще ти разкажа всичко, което зная. Но сега не бива да безпокоим майка ти… И без това й беше трудно да го понесе…

— За всички ни беше шок — мрачно поклати глава Майкъл.

Чичо Сами кимна и се извърна към двете жени. Гласът му беше топъл:

— Одри, скъпа, радвам се да те видя!

Лилиан Дос беше слаба и гъвкава жена, такава беше и Одри. Гледайки дъщерята, човек лесно можеше да се досети каква красавица е била някога майката. Но в лицето на Одри се долавяше част от спокойната решителност на Филип Дос и това му придаваше някаква особена гордост, въпреки тъгата в очите й. Косата й беше подстригана късо, Майкъл я виждаше такава за пръв път в живота си. Беше някак по-червеникава от косата на Лилиан, в която преобладаваше златистото.

Сините очи на Одри хладно огледаха фигурата на Майкъл, разделяше ги безкрайното разстояние на оскъдно мебелираното помещение. Всичко тук носеше белезите от присъствието на Филип Дос — японските щори от оризова хартия на прозорците в кабинета; диваните, изработени по подобие на „футоните“, които Лилиан ненавиждаше заради тяхното неудобство; блестящо лакираното бюро от черно дърво, изработено във футуристичен японски стил. Омекотена от щорите, дневната светлина хвърляше странни сенки в помещението и то изглеждаше още по-просторно и по-хладно.