Эрик Ластбадер: Документът Катей

— У — промълви той. — Съществуване.

Извърна длан нагоре и добави:

— Му — несъществуване.

Ръката му се отпусна върху коляното. Морето от покриви наоколо започна бавно да просветлява, Париж се събуждаше. На изток небето порозовя, краищата на леките облачета пламнаха в златно.

— Суигетц — лунна пътека.

На преден план се издигаше внушителната грамада на Айфеловата купа, почти съвършена математически изчислена структура. Металната й конструкция, все още черна от бавно отстъпващата нощ, рязко се отличаваше от пастелната мекота на градската панорама, някак неестествено подчертаваше нейната близост.

— Жо — вътрешно спокойствие.

— Шин — господарят на духа.

Първите лъчи на слънцето докоснаха острия връх на кулата и той проблесна с ослепителна светлина, сякаш поразен от светкавица.

— Сен — мисълта предхожда действието.

— Шинмьокен — мястото, до което се докосва върхът на сабята.

Откъм тротоара долетя стърженето на метла от снопче жилави клонки, мадам Шарве размени няколко възклицания с дъщеря си, кучето с наранена лапа кратко изджавка. Обичайните звуци на квартала, започнал бавно да се събужда.

— Кара — празнота, пустош. Добродетел.

— Зиро — мястото, където дори Просветлението не може да помогне.

Майкъл бавно се изправи на крака. Вече от два часа беше буден и се упражняваше в изкуството на старите майстори на саби, което беше усвоил в школата „Шин-каге“. „Каге“ означаваше отклик и това качество лежеше в основата на всичко, което беше научил Майкъл. „Каге“ означаваше да реагираш, а не да действаш; да предпочиташ защитата за сметка на нападението.

Прекрачи широката остъклена врата на терасата и се озова в хладния полумрак на просторния си апартамент. Той се намираше на последния етаж на стара сграда от сив гранит, построена на авеню „Елизе Реклю“. Майкъл се беше спрял на нея след внимателен избор, главно заради близостта й до Айфеловата кула и изобилието на светлина, идваща от Парк дьо Шан в съседство.

Светлината играеше важна роля в живота на Майкъл Дос. Жизненоважна роля. Той започна да съблича своето „ги“ — традиционното облекло на японските майстори на оръжие, състоящо се от памучни панталони под нещо като раздвоена поличка и черна памучна риза, привързана в кръста с коланче от същата материя и цвят. Коланчето беше отличителен белег за умението му.

Взе душ и намъкна избелели джинси, станали корави от петната разноцветна боя, попили по предната им част. Отгоре облече бяла риза с навити ръкави, без яка. Пъхна босите си крака в плетени мексикански сандали и се насочи към кухнята. Напълни една чаша с горещ зелен чай, отвори вратата на хладилника и щипна с два пръста от студения ориз, поставен в широка купичка. Хвърли го в устата си и тръгна към просторния, изпълнен с какви ли не вещи хол.

Макар да притежаваше една от най-добрите печатници в света, Майкъл се отбиваше в офиса си най-много два пъти седмично. Главно за да контролира производството на специалните бои, които беше създал и патентовал и на които печатницата му дължеше своята изключително висока репутация. Музеи, галерии и някои от най-известните съвременни художници чакаха на опашка за отпечатването на своите каталози. Защото техниката на Майкъл беше съвършена не по-малко от боите, които беше създал. И това правеше продукцията му нещо, което плътно се доближаваше до произведенията на изкуството.

Пристъпи към дъното на просторното помещение и разтвори капаците на широките двойни прозорци. Ярките лъчи на утринното слънце се втурнаха в жилището и осветиха фигурата на неговия собственик. Майкъл Дос имаше дълбоко хлътнали и черни като маслини очи, чупливата му коса изглеждаше вечно разрошена, особено ако я оставеше малко по-дълга, както в момента. Чертите на лицето му бяха почти библейски — изпъкнали скули, масивна челюст, тясно чело. Хората го считаха за строг и затворен тип, който рядко се усмихва. Но всички вярваха в здравия му разум и с това май се изчерпваха положителните му качества в очите на околните.

В тази част от жилището светлината нахлуваше не само от широките прозорци, но и от големите остъклени капандури на покрива. Стените бяха абсолютни голи, в средата на помещението, което не можеше да се нарече стая поради липсата на каквито и да било мебели, се издигаше голям, изпоцапан с боя, дървен статив. До него имаше отворена палитра, също от дърво, в ъгъла се издигаше тясна керамична ваза, запълнена изцяло с четки в различен размер.