Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

Но не можеше да се оттегли и прекрасно го знаеше. Вече беше стъпила на пътеката, връщане назад нямаше. „Гири“ я задължаваше да открие всичко онова, което беше отнело живота на Какуей Саката.

Следователно трябва да реши как да употреби този ключ. Съзнаваше, че няма да се справи сама.

Пътят към разрешаване на загадката беше само един и вече започваше да се очертава в главата й. Тялото й се разтърси от вледеняващ ужас.

Марс Петрович Волков също беше животно, но породата му нямаше нищо общо с тази на Валери Бондасенко. Преди всичко, защото не беше нито украинец, нито представител на някое от другите малцинства в СССР. Беше роден в Москва, при това в „Белия град“ — центъра на столицата, недалеч от квартирата на Валери. В резултат притежаваше онова особено самочувствие на кореняк московчанин, което може да бъде разбрано само от старите жители на Париж или Ню Йорк. Всички останали без съмнение биха се възмутили от арогантността в поведението на Волков, независимо от опитите му да я прикрие с любезност и внимание.

Марс Волков обичаше да се представя не за професионален политик и партиен функционер (какъвто беше извън всякакво съмнение), а за човек, който просто решава проблемите на другите. „Аз съм като стенографите в КГБ — заяви той още при първата си среща с Ирина. — Сякаш съм заключен в някое от дълбоките подземия на Любянка и правя неимоверни усилия да придам смисъл на безсмисленото… Но, за разлика от този клиничен пример, аз работя с живи хора, под ярката дневна светлина…“

Строго погледнато, това не беше цялата истина, нещата бяха далеч по-сложни. Защото главната задача на Марс Волков беше да придаде патриотична окраска на някои определено диверсионни актове, насочени срещу правителството на СССР. И той, подобно на Валери, се занимаваше с тъмната част от живота в тази страна. Беше член на бригадата бояджии, които определяха с какъв цвят да се покрие старата фасада.

Точно в тази област бяха и фундаменталните противоречия между него и Валери. Марс поддържаше тезата, че старите структури не се нуждаят от пребоядисване, а от пълна подмяна. За Валери обаче тази идея беше опасна и намирисваше на саботаж.

Ирина беше в течение на всички слухове. Беше й пределно ясно, че въпреки публичното съгласие с идеите на Волков, донесли му голяма популярност в Конгреса на народните депутати, Валери е човекът, който държи в ръцете си реалната власт. Марс правеше всичко възможно да прокара своите идеи в Политбюро, позициите му изглеждаха много силни. Но в най-добрия случай щеше да се добере до второто място — както всички предишни противници на Валери. После щеше да настъпи неизбежното: отстраняване от ЦК и изпращането му в някое затънтено място, далеч от Москва, далеч от реалната власт. Кога ще стане това до голяма степен зависеше и лично от Ирина, от успеха на операцията по съблазняването.

Марс Волков имаше вид на кинозвезда. От съветски тип, разбира се, но все пак кинозвезда. Беше висок и слаб, със светли очи и високи скули на човек, израснал сред безкрайната степ. Косата му беше синкавочерна и изключително права, носеше я сресана назад и плътно зализана върху черепа. Макар и с тънки устни, устата му беше добре очертана и щедра, брадичката — подчертано решителна. Единственият му недостатък бяха несъразмерно малките ушички, но те не загрозяваха външния му вид, а по-скоро му придаваха допълнително очарование. Казано с две думи, Волков беше нещо повече от красив мъж — беше привлекателен…

Това направи задачата на Ирина не чак толкова противна, но в началото не й беше от Бог знае каква полза. Движеше я чувството за абсолютна свобода при установяване на контакта (Валери се оказа прав, да го вземат мътните!), това й помогна впоследствие и да го съблазни с професионална лекота, сякаш цял живот беше играла подобна роля. При първия им сексуален контакт главата й беше замаяна от това чувство, стана й дори малко страшно от удоволствието да бъде двулична.

Вече не беше работната крава в Министерството на образованието, не беше отрепката, на която възлагат нежелана от никого работа и на която никой не обръща внимание. До този момент се виждаше единствено като дъщеря на своите родители, или по-скоро на майка си и мъжа й, загинал по време на някакви маневри… До този момент в душата й неизбежно потрепваше един тъжен, дори страшен въпрос: „Това ли е животът? Възможно ли е това да е съдбата на една жена, наречена Ирина Викторовна Пономарьова?“ Най-сетне получи отговор, най-сетне разбра това, което й казваше Валери. Имаше и друга Ирина на този свят — хладна и независима, устремена към свободата. В мига, в който усети как Марс Волков се влюбва в нея и я иска повече от всички други жени на света, сърцето й потръпна от чувство на триумф, а очите й зърнаха новата Ирина — горда, свободна, прекрасна… Да, тази жена съществува, влиянието й върху хора с важни позиции тепърва щеше да се почувства!