Нещата бяха доста променени, когато се прибраха в апартамента му. Водката беше получила достатъчно време да попие в организма, либидото бързо вземаше връх над трезвия разум.
Облада я бързо, като експресен влак. Сякаш искаше да свърши час по-скоро, да скрие удоволствието, което изпитва от гъвкавото й тяло. Постъпваше така още от самото начало на връзката им, Ирина беше сериозно озадачена. Струваше й се, че подобно отношение не се връзва със задълбочения му характер, няма нищо общо с прямотата и искреността на възгледите му. Във всеки случай прибързаното му поведение в леглото не й се отразяваше по най-добрия начин, в душата й оставаше чувство на неудовлетворение. Въпреки това играеше ролята си с неизменно старание, целта й оставаше непроменена — да накара този човек да я почувства близка… Понякога я обземаше срам, имаше чувството, че е на сцената на театър с един-единствен зрител, когото трябва да омае и прелъсти.
Мигът, в който той се отдръпваше от нея, неизбежно пробуждаше тъга. Ирина очакваше този миг, правеше всичко възможно да бъде готова. Но тъгата все пак идваше — понякога толкова силна, че чак очите й се насълзяваха. Представяше си, че е някаква екзотична рибка, въртяща се в кръг около стените на стъклен аквариум. Отчаяно стискаше клепачи, но видението отказваше да изчезне, ставаше все по-ярко и по-тъжно… Въртеше се до безкрайност, чак докато й се замае главата. После чувството на пустота бавно започваше да се топи…
Марс не забелязваше нищо. Седнал гол зад модерното си писалище от датско дърво, той пушеше една след друга силните си турски цигари и отпиваше от чашата черно турско кафе, гъсто като мед. Настолната лампа беше наведена ниско над купчината документи, които неизменно изпълваха ожуленото му кожено куфарче. „Този човек работи двадесет и четири часа в денонощието“, поклати глава Ирина.
Лицето му беше скрито в облаци лютив дим, но тя продължаваше да го наблюдава, отпусната по корем на леглото.
— Необичайно слабата подкрепа за американските инициативи в ООН май ще се окаже единствената добра новина за седмицата — промърмори сякаш на себе си Марс. — Може би все пак ще успеем да изолираме Америка…
Ирина усети, че атмосферата е особена, защитните му реакции са заспали, времето на риска наближаваше… Ще трябва да опита, просто за да знае дали продължава да я подозира, да я счита за чужд човек…
— От къде получаваш всичките си лоши новини? — небрежно попита тя.
— От тук — въздъхна той и почука с пръст папката пред себе си. — Ето от това тук…
Ирина знаеше, че купчината папки върху бюрото представляват интерес както за нея, така и за Валери, но беше достатъчно умна, за да го покаже. Това би било равносилно на самоубийство.
Протегна се в леглото, въпросът й прозвуча глухо от прозявката:
— Какво е то?
Марс затвори папката, изпусна облак дим и спря замислен поглед върху голото й, небрежно отпуснато тяло. Ирина изпита неприятното чувство, че е разкрита, при това отдавна. „Не, стисна зъби тя. Това е невъзможно!“
После Марс отвори друга папка и започна да прелиства страниците. Ирина с облекчение разбра, че погледът му не е бил предназначен за нея, а за нещо друго, някъде далеч…
— Хафний… — промърмори той.
Ирина отвори очи и объркано примигна. На какъв език беше това?
— Какво каза? — попита с недоумение тя.
Той повтори странната дума, после поясни, без да вдига глава:
— Метал с особен състав, който се използва за контрол на прътите с ядрено гориво в реакторите… Най-вече на тези, които се монтират в атомните подводници… — прелисти една страница и тя остана с чувството, че чете дефиницията като от учебник. — Изпитваме остър недостиг от хафний, особено след като Западът го включи в списъка на стратегическите стоки, забранени за износ в соцлагера според изискванията на КОКОМ…
Запали нова турска цигара от фаса на предишната, пръстите му отново прелистиха страниците:
— Години се борихме да създадем сигурен канал за доставка на хафний… И когато най-накрая успяхме, КОКОМ се намеси. Фирмата производител в Япония беше закрита, въпреки че според документите първата пратка вече беше на път. Толкоз. Никакви обяснения, никакви контакти. Доставките секнаха…
Изправи се, напълни чашата с кафе и прибави вътре няколко капки водка. После се върна зад бюрото и потъна в размисъл. Мълчанието се проточи дълго, Ирина беше сигурна, че отдавна е забравил мисълта си.
— А какво стана с първата пратка? — попита накрая тя.
Читать дальше