Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Хората на Хитасура ни търсят из целия град, затова не бива да рискуваме — каза сутринта Големия Езо. — Имам достатъчно информатори, за да следим хода на събитията от разстояние…

Кои се намираше в Шибуя. Минаваше единадесет вечерта, но навалицата беше такава, че дори уличната настилка не се виждаше. Небето беше сиво-жълто, а въздухът приличаше на бульон. Електронното табло на кулата на НХК (такива в Токио имаше общо петнадесет) предупреждаваше, че концентрацията на въглероден двуокис, водород и сяра във въздуха значително превишава нормите, съветваше децата, възрастните хора и болните да си останат у дома.

— Не искам да стоя в офиса или колата и да чакам наказателните отряди на Хитасура — беше добавил Големия Езо. — Той не е чак толкова старомоден, че да иска лично да ме прониже с катаната си. Това са отживелици, годни единствено за киното…

„Не те прониза, а те застреля“, помисли си Кои. Какво става с този свят, Господи? Какъв е смисълът на живота, след като вече няма понятия като чест и благородство?

За трети път спря пред Центъра за обществена информация, който се намираше в партера на небостъргача „Сийд“. Озова се тук след сложни обходни маневри за заблуда на евентуалните преследвачи. Беше използвала различни линии на метрото, вървя пеш през подлези и надлези, смесвайки се с тълпата.

В залата имаше шест големи монитора, свързани с мощен компютърен терминал. Кои взе електронната писалка и докосна един от тях. На екрана се изписа думата „Прочит“, после се появи списък с четири различни функции. Тя докосна номер 2, екранът се изчисти и в горния му ъгъл затрептя нов символ: „Послание до приятели с помощта на секретен код.“ Изписа думичката „ками“ — това беше паролата, която й беше съобщил Големия Езо. Екранът се изчисти за пореден път, после в средата му блеснаха няколко думи, изписали на ръка: „Татуировчикът Деке, Шинжуку“…

Кои натисна клавиша за изтриване и посланието се стопи в електронното сърце на машината. Миг по-късно и Кои се стопи в електронното сърце на огромния град…

— Първо ми кажи дали Волков е с теб — промърмори Героя, направил знак на Ирина да се насочи към средата на басейна. Електронните уши улавяха гласовете им и тук, но не можеха да ги дешифрират.

— Този път дойдох сама — внимателно го изгледа Ирина.

— А знаеш ли къде е Волков?

— Не. Той не ме осведомява за действията си.

Героя любопитно я изгледа.

— Какво има? — попита Ирина, почувствала се неудобно под втренчения му, сякаш извънземен поглед.

— Чудя се какво намираш в него…

— В Марс ли?

— Да.

Ирина забеляза, че Арбат неспокойно плува напред-назад в другия край на басейна, без да изявява желание да се приближи.

— Казах, че няма да те лъжа и държа на думата си — тръсна тава Ирина. — Аз нямам семейство, а той има… Превърна ме в част от него и това ми хареса. Така се чувствам по-сигурна…

— Не разбирам…

— Нима не бях достатъчно ясна?

— Не разбирам как КГБ може да ти носи сигурност — поклати глава Героя.

— О, вероятно имаш предвид Валери…

— Кой Валери?

Ирина се разсмя.

— Валери Денисович Бондасенко, полковник от КГБ, началник на отдел „Н“ във Второ главно управление, създаден с единствената задача да се бори с нелегалната националистическа организация „Бялата звезда“…

В продължение на един безкраен миг нищо не помръдваше. Героя застина във водата, дори Арбат прекрати неспокойните си кръгове. Ирина изпита чувството, че пропада в бездънна пропаст, внезапно зейнала под краката й.

— Какво казах?

Ударите на сърцето й сякаш бяха единственият признак на живот в цялата Вселена.

Мълчанието стана агонизиращо тежко, Ирина всеки момент щеше да изкрещи. Спря я тихият глас на Героя:

— Откъде знаеш за отдел „Н“?

— От Марс.

— Той ти каза, че негов началник е другарят Бондасенко, така ли?

— Не. Марс ми показа един документ. Заповед за създаването на отдел „Н“, в нея Бондасенко беше посочен като началник…

— Света Майко! — затвори очи Героя. — Ти нищо не знаеш!

Вероятно усетила душевното му вълнение, Арбат изскочи до него, но мъдро запази мълчание. Очите й се спряха върху лицето на Ирина с непонятно учудване.

— Какво не зная? — попита със задавен глас тя.

Героя отвори очи и я погледна, Ирина не успя да определи дали в погледа му има съжаление или гняв. Може би и двете, може би нито една от тези емоции, а някаква друга — усвоена там, сред звездите…

— Не съм сигурен как да ти го кажа — промърмори унесено той, сякаш продължаваше някакъв вътрешен диалог. — Вероятно няма друг начин, освен директния… — Арбат издаде кратък пронизителен звук, главата на Героя леко кимна: — Ирина, мен тук ме наблюдават учени, но под прекия контрол на КГБ. Лара и Татяна са щатни офицери от КГБ. Изпълняват ролята на компаньонки, но и на тъмничари. Два пъти седмично тук идва полковник от КГБ и ме подлага на разпит…