Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Започна поднасянето на обяда — един безкраен парад от блюда, който отрупа масата им: димящи скариди, полуотделени от едро насечените им червени черупки, които лъщяха като лакирани; пържени уон-тони 14 14 Вид кнедли, пълнени с мляно свинско месо. — Б.пр. , залети с подсладен лимонов сос; печена патица; пържен ориз и още по една напитка в кокосова черупка. Управителят седеше прикрит под навеса и дискретно следеше всяко тяхно движение — току щракаше с пръсти и келнерът се появяваше да поднесе нещо, изчезваше и пак се появяваше и също като асистент на фокусник се олюляваше от товара на таблата си.

— Божичко! — възкликна най-сетне Крис, хвърляйки в купчината пред себе си последния оглозган кокал. — Чувствам се като в помийна яма.

Даяна остави чашата с кафе на масата.

— Говориш тъй, сякаш не владееш положението. Разрешението е много просто — щом не издържаш повече в оркестъра, напусни го.

— Това беше първото нещо, което ми каза и Маги.

Той избърса мазните си устни със смачкана хартиена салфетка; управителят тутакси щракна с пръсти и келнерът започна да разчиства масата. Когато останаха сами, Крис продължи:

— Не вярвах, че двете с нея ще сте на едно мнение. Тя е още като дете — той направи неопределен жест. — Ти съвсем не си наивна, Даяна. И знаеш, че по-лесно от това няма. Не, за нищо на света!

— Какво, искаш да кажеш, че не можеш да напуснеш току-тъй ли? Знаеш, че всеки договор може да бъде развален — той мълчеше, загледан през прозореца. Синевата на океана се губеше в яркия слънчев блясък. — Интересно ми е, Крис, какво искаш да правиш всъщност?

— В смисъл, ако имах право на избор ли?

Тя кимна. Той се загледа с поглед, обърнат навътре към себе си и това придаде на лицето му тъжен вид. Сърцето й се сви, като го гледаше в такова състояние. Изглеждаше съвсем друг човек, нямаше нищо общо с дръзката, жизнерадостна поп звезда, която подскачаше из сцената сред виковете от петдесет хиляди юношески гърла.

— Не знам — отвърна той след доста дълго мълчание; беше се отвеял надалеч. — Не искам да губя този оркестър. Ние сме група… всички са ми приятели, които познавам от близо петнайсет години. А лепките идват и си отиват, носят ти по някой наркотик, за да се сближат с теб. Те са част от бизнеса, нали разбираш, но след време ги отлепяш и ги захвърляш. Те може и да си мислят, че са станали вътрешни хора, но изобщо не е така. Никой от нас не ги допуска толкова близо до себе си; живеем безкрайно изолирано — той се изсмя късо. — Понякога си мисля, че това чувство ни прави по-особени, сякаш сме кръвно свързани. А колкото до състава… всички ме обичат повече, отколкото са ме обичали баща ми или майка ми. Затова ми се ще да останем завинаги заедно. Заедно. Заедно срещу света, разбираш ли, както беше в началото. Но… — стисна юмруци и жилите на врата му изхвръкнаха — напоследък нещо не е наред. Не знам какво е, но го чувствам — погледна я право в очите и по гърба на Даяна полазиха тръпки. — Това „нещо“ си има собствен живот, не може да бъде овладяно и е на път да ни погълне живи.

Крис целият трепереше от вътрешно напрежение. Даяна го разбираше добре. Това беше същият онзи емоционален заряд, който я изпълваше минути преди да излезе пред камерата: тръгва от краката, кара мускулите да подскачат и когато спазмите я ударят в коленете, знаеше, че е време да тръгва.

Крис изведнъж удари масата с длан; ударът беше толкова силен, че кафето се разплиска извън чашата й.

— Ей — извика той, — знаеш ли какво ще направим сега? В лимузината е оня звяр от „Харли“ — той се усмихна широко, възвръщайки момчешкото си поведение; протегна се и я хвана за ръката. — Хайде да запрашим нанякъде!

И те полетяха високо над ленивата седефена морска шир върху кървавочервения мотоциклет. Издутият му прозрачен корпус подсилваше като рефлектор цвета на металните стъпенки. Мощният двигател туптеше и вибрираше между краката й. Ръцете на Даяна бяха обвили кръста на Крис и тя чувстваше напрегнатата твърдост на мускулите му; само за миг се сети за Маги, която отказваше да се качи на мотора.

Гърдите й се притискаха в благосклонната стена на превития му гръб; горещият вятър сякаш със злоба жулеше лицето и развяваше дългата й коса; слънцето пареше голите ръце и се разливаше в присвитите й очи като течно злато.

Крис форсира двигателя и „Харли“ подскочи като същински кон, понасяйки ги все по-стремглаво напред. Даяна имаше чувството, че се надпреварват с времето, оставяйки зад гърба си бреговата ивица като едно размазано петно от кафяво, охра, зелено, бяло и червено, което нямаше нищо общо с тях; сила като огнена стихия бушуваше във вените й. Какво въодушевление!