Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Минаха през строго охранявания вход и се понесоха по магистралата. Даяна извърна глава към Крис. Тъмната му коса падаше в безпорядък, профилът на носа беше остър като бръснач. Трудно можеше да се определи възрастта му — към края на трийсетте? Лицето му носеше отпечатъка на задъханото време, в което живееха всички те, всички тези особени хора, белязани със сенките на друг свят. Крис създаваше впечатлението, че е оцелял от продължителна екзистенциална война, за която обикновените хора можеха само да правят догадки.

— Е? — ухили се той и защрака с пръсти в такт с музика, която само той чуваше; мускулите на бицепсите му се издуха под тънката тениска. Гръмките звуци на бързия рок отдавна бяха спрели и сега се чуваше само тихото мъркане на двигателя на лимузината.

— Много рано си станал — отбеляза Даяна; после попита: — Къде е Маги? — защото тази внезапна близост донякъде я озадачаваше. Никога досега не беше правил подобни жестове за нея. Замисли се какво ли можеше да означава този.

— Ами или вкъщи — не спираше да щрака той с пръсти, — или навън — и сви рамене. — Само аз и ти, две свободни души — после задържа за малко погледа си в автомобилите навън, между които техният се промушваше като лъскава акула сред пасаж от боязливи риби. — Ей, нали няма значение за теб — отново се обърна той към нея, — че Маги не е тук? Искам да кажа… — той разпери ръце с длани нагоре.

— Не — усмихна се Даяна. — Всичко е наред. Имах нужда да се махна за малко оттам.

— И правилно — той тръсна глава и гъстата му като на някакво митологично същество коса се разчорли още повече. — Е — плесна с длани бедрата си, — радвам се че си тук.

Изглеждаше неспокоен и Даяна си помисли: „Божичко! Дано не е решил да напуска Маги. Точно сега. Не ми се ще да слушам признания от този род.“

От време на време в колата ставаше по-тъмно, когато минаваха под надлези — стоманобетонни облаци над метална шир.

Даяна тъкмо понечи да го попита какво му е и той я превари:

— Какво ще кажеш за последния ни албум?

Тя не отговори веднага — беше се загледала навън. Движението на колите се укроти с приближаването на океана. Чудеше се дали да му каже истината. При артистите често беше трудно да се разбере, какво наистина искат да чуят за себе си. Прекалено много бяха онези, които жадуваха да приемат плоските лъжи, ласкателното алиби, с което оцеляваха в този свят на сънища. Към кои ли спадаше Крис?

Изведнъж тя осъзна, че тези мисли я водят към заблуда. Има ли значение какво всъщност иска да чуе той, заключи в себе си. Ако му стане неприятно от моето мнение, жалко. Но няма да го лъжа.

— Да ти кажа право, разочарована съм.

— О? — гледаше я невъзмутимо. — Продължавай.

За мил тя се почуди дали говореше сериозно.

— Добре. Според мен, вече сте правили такава музика. И то по-добре. Песни като „Лице на пода“ например… извинявай, ама това е връщане към стари идеи. „Баруум Блиц“ е къде-къде по-хубава, а сте я правили, кога, преди две години ли беше?

— Три.

За известно време настъпи мълчание. Спускаха се по завоите на високия скалист бряг, за да излязат на крайбрежната магистрала.

— Крис, съжалявам, че ти казах всичко това, но ти настоя и…

— Няма нищо — махна с ръка той. — Щото и аз си мисля същото и тая мисъл ми чука в мозъка — и се изсмя презрително. — Истината е, че новият албум е пълен боклук и знаеш ли защо? Всеки път е все едно и също. Постоянно им повтарям на тия тъпанари, ама кой ти слуша. Във всеки случай резултатът е пълна каша. Нищо не им влиза в главите…

— Те какво казват?

Той поглади с длан бедрата си.

— Отначало не искаха да ме слушат. И тъй като аз не млъкнах, стигнахме до бой… Божичко! Беше преди няколко вечери и аз така заврях главата на Роли в барабана му, че двама от техниците дойдоха да ни разтървават.

— Ами Найджъл? Вие с него сте толкова добри приятели…

— Ха! Найджъл! — разсмя се Крис. — От него помощ не чакай. Така си е навирил носа, че с него не може да се говори. Всеки път, като се опитам да му обясня кое що, оная проклета кучка Тай почва да си пъха гагата, нещо, което прави откак е с нас — той скръсти дългите си ръце пред себе си. — Вече не върви сълзливата музика, Даян, казвам ти…

— А твоят импресарио, Крис, не може ли да оправи тая каша? В края на краищата той…

Крис отметна глава назад и избухна в саркастичен смях.

— Не, мила, не. Бено… Бено е такъв подстрекател, че няма що. Преди няколко седмици отидох да се видя с него — тая говняна история тъкмо бе избълвала от нужника — той бръкна в ботуша си и извади цигара с марихуана; запали я, дръпна и предложи на Даяна. Тя отказа и той продължи: — Не го знаеш Бено, нали? Е, той може да изстиска отровата от кобра, стига да му отърва. Въпреки туй седнах аз с него, mano a mano 11 11 Ръка за ръка (ит.) — Б.пр. както се изразяват ония на Булеварда, и му разказах всичко. А той: „Трябва да имаш търпение, Крис, нали ги знаеш какви са — избухливи като барут. Необходимо е време.“ И аз, като стопроцентов наивник, седнах да чакам. Тогава ми пристигна Найджъл с най-противните текстове, които съм чувал. По-точно звучаха така, сякаш бе откраднал всички идеи от предпоследния ни албум. Идиотска история!