Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— По кой начин да те убедя?

Тя разтегли уста в лека усмивка.

— О, по този въпрос не очаквай помощ от мен.

— И ще си тръгнеш просто ей така?

— Защо не? Какво ме задържа тук?

— Ако сега си тръгнеш, няма да узнаеш истината.

— Повярвай ми Рубънс, знам я.

— Все още искам да се пренесеш при мен.

— О, моля те.

Настъпи особена, тягостна тишина. Сякаш се намираха на зелена горска поляна и от телата им бяха смъкнати не само дрехите, но и грижливо отглежданите пластове на цивилизацията. Атавистично напрежение стегна въздуха. Единствено очите им се движеха съсредоточено. Ноздрите им се бяха разширили; сякаш още миг и двамата щяха да оголят зъби и да заръмжат един срещу друг.

— Всъщност ти не искаш да си тръгнеш, Даяна.

Гласът му прозвуча ако не точно заплашително, но поне крайно сурово. Тя много добре схвана забележката му. Сплашването му й беше достатъчно. Болезнено свързваше колко много иска ролята на Хедър Дюел, но нямаше да преклони глава. В края на краищата, колко милиона бяха вложени във филма? Твърде много и Рубънс нямаше да й позволи да се откаже от ролята. Това беше просто една от неговите тактики. Както преди малко се бе въздържал да я засегне, така щеше да се въздържи и сега.

Ами ако не беше блъф? — запита се тя. Рубънс имаше власт. Можеше да го направи. Тогава какво ще стане с мен? Ако бях мъж, никога нямаше да се стигне дотук. Власт. Единственото, което ми липсва, е власт.

Тя се поколеба за миг, но друга мисъл я стресна: Ако този път се оставя да ме притисне, това ще се повтаря отново и отново и никога няма да мога да се измъкна. Никога няма да се сдобия с власт.

— Нали няма да ме отстраниш от филма?

Само по този начин мога да се отбранявам, помисли си тя.

Лицето на Рубънс беше безизразно като маска.

— Знам, че много искаш тази роля, Даяна. Тя ти е необходима.

— Предпочитам да изляза на улицата при Тед Кесъл. Ти превърна ролята в остен, за да ме унижиш.

— Добре — в гласа му прозвуча особена нотка. — Считано от днес, си отстранена от филма.

За момент Даяна реши, че сърцето й спря. Добре ли чу? Не сънуваше ли? Не. Просто криво си бе направила сметката, твърде далеч отиде.

Тя се обърна, прекоси дългата стая и се упъти към коридора. Хвърли поглед на стареца, който Ел Греко бе избрал за модел; удълженото лице му придаваше още по-мъдро изражение; спокойните очи не я изпускаха от поглед.

Сърцето й се късаше, сълзи изпълниха ъгълчетата на очите, но спряха дотам, сякаш силата на волята й не им позволи да прелеят, да се търкулнат по бузите и да я посрамят. Старецът от Испания — с израз на непоколебим евреин — видя срама й, но тя нямаше да допусне Рубънс да го види.

После си помисли за един друг срам, за нещо, което бе заключила дълбоко в себе си, и скръбта й стана още по-непоносима. Потърси утеха от стареца, ала той не можеше да протегне ръка и да я помилва; говореха само изразителните му очи: „Аз оцелях. И ти ще оцелееш.“

Вече наближаваше коридора, когато чу гласа на Рубънс — глас, който идеше от друг свят.

— Моля те, върни се — говореше тихо. — Нищо подобно нямах предвид.

Тя не отделяше поглед от очите на стареца.

— Не можеш ли да ми простиш?

— Защо си толкова жесток? — знаеше, че сълзите блестят в очите й. — Защо трябваше да ми го казваш?

— Ти спечели — отвърна Рубънс. — Не разбра ли?

— Какво съм спечелила? Това не е състезание.

— Напротив — непринудено рече той, — състезание е — сега гласът му звучеше поучително. — И ти го знаеш много добре.

— Тогава как бих могла да те победя?

— Когато кракът ми понечи да те стъпче, ти го изви настрани. Каза не, въпреки че желаеше тази роля повече от всичко друго.

— Малко повече от всичко друго.

За пръв път от едва ли не цяла вечност той се усмихна — мило, сърдечно, приятелски.

— Това „малко“ те разграничава от…

— Шантонерките.

— … всекиго друг — той се приближи. — От всекиго — ръцете му я обгърнаха и тя не се отдръпна. — Ти не се страхуваш от мен. Това ценя в жената — прошепнаха устните му и я целунаха по врата. — Много повече отколкото предполагаш.

— Значи ме сплаши, за да…

— Не — поклати глава Рубънс. — Ти ме сплаши. В момента, в който разбрах, че наистина ще си тръгнеш, вече знаех, че не мога да допусна това да стане. Бих направил всичко…

— Всичко, което поискам? — гласът й беше много тих.

— Да — отвърна той още по-тихо, заравяйки глава в извивката на врата й.

Даяна инстинктивно вдигна ръце и провря пръсти в гъстата му коса, тялото й се притисна плътно в него. Усети замайване — като че ли силна миризма на мускус изпълни ноздрите й — и потърси опората му.