Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Полицейското управление изглеждаше по същия начин, както и предишния път — като върволица от вагони, наредени в кръг, които очакваха атака. Със слизането си от колата тя чу глас да вика името й:

— Госпожице Уитни?

Обърна се и видя Андрюс, полицая, който я бе завел до кабинета на Боунстийл преди време, да слиза по стълбите на сградата. Дългата му коса бе нашарена с изсветлени от слънцето кичури; очите му бяха тъмносини. Тя му се усмихна широко.

— Как сте?

— Добре, госпожице Уитни, добре съм — усмихна се и той и посочи: — Страхотни гуми — ръката му погали колата, сякаш беше живо същество. — Направо ни оставят в прахоляка.

— Всъщност, господин полицай, как е малкото ви име?

— Пийт, мадам — после посочи през рамо с палец. — А това е Хари Брафман — другият мъж, по-нисък и по-тъмнокос от Андрюс, но горе-долу на същата възраст, кимна. — И двамата сме от екипа на лейтенант Боунстийл.

— Знаете ли къде е той?

— Разбира се. На пристанището на Санта Моника. Ние тъкмо тръгвахме натам. Може да ни последвате.

— Все пак, Пийт — намеси се Брафман и сбърчи чело, — знаеш какво се е случило там. Не ни е разрешено да допускаме цивилни лица в района на произшествието по никакъв повод.

Андрюс обаче махна с ръка.

— Госпожица Уитни и лейтенантът са стари приятели, Браф. Щом тя има нещо да му казва, той ще иска да го чуе.

Тъмните очи на Брафман огледаха Даяна от горе до долу.

— Е, няма да споря — рече той с едва доловимо самодоволство.

На пристанището наистина бе станало нещо. Още преди да стигнат в Санта Моника, Даяна чуваше пронизителния вой на сирените на полицейските коли и мислено благодари за ескорта на Андрюс — сама нямаше да може да се приближи до пристанището.

Докато се придвижваха преброи най-малко половин дузина полицейски коли; една бронирана кола буботеше отстрани. Бяха поставени подвижни бариери, които бяха вдигнати, и през тях се минаваше след щателна проверка.

Андрюс и Брафман слязоха от колата и наредиха на един полицай да пази ферарито, а те преведоха Даяна през оградения район.

Кеят гъмжеше от ченгета — до един в цивилни дрехи. Наблизо беше спряла линейка, чиято червена лампа премигваше беззвучно, а задната й врата зееше отворена. Беше празна. Вляво от нея и близо до кея двама души в бели престилки качваха нещо върху количка с колелца. Даяна разпозна високия асистент по медицинска експертиза, който беше в дома на Крис и Маги в деня на убийството на Маги. Той изглежда пак напъхваше в устата си последния залък от сандвич.

До него стоеше Боунстийл — ослепителен в бледосивия си костюм от коприна и лен. От всички на кея само той имаше невъзмутим вид. Когато Даяна се приближи, вървейки между Андрюс и Брафман, той оглеждаше нещото в носилката.

Мина известно време, преди най-сетне да вдигне поглед и без да помества очи от Даяна, да забележи присъствието на другите двама.

— Пристигнахте за рекордно време — рече им той. Не помръдна глава — Престрелката е станала в другия край. Знаете какво да правите.

— Къде е Форейджър? — запита Андрюс.

— Улучено дясно рамо. Не е в опасност.

— А Кийс?

Боунстийл се поколеба за миг.

— Той нямаше късмет — очите му премигаха няколко пъти. — Съжалявам, Андрюс.

Андрюс остана като закован. Красивите му, остро изваяни черти на лицето като че ли остаряха пред очите на Даяна. Лек ветрец развяваше нежната му коса с цвят на царевица. Коса като на бебе, помисли си Даяна. Само дето той не беше вече бебе.

Брафман мина покрай нея и докосна ръката на Андрюс.

— Хайде, Пийт. Имаме да вършим работа — и го поведе със себе си; в гръб двамата приличаха на най-обикновени хора, които вървяха по кея, за да наблюдават океана.

— Кийс е негов зет — това бяха първите думи, които Боунстийл отправи към Даяна. — Андрюс и сестра му са много привързани един към друг.

Каза го така, сякаш възприемаше този факт като нещо невъобразимо за него.

— Здравей, Боби.

— Момчетата ли те доведоха?

— Аз ги помолих. Имам нещо за теб — тя изчака за миг. — Не искам да създавам неприятности на Андрюс.

— Не се безпокой — той сведе очи към платното, покриващо носилката и хвана с дясната си ръка единия му край. — Тук има нещо, което може и да ти е интересно да видиш — и започна да повдига платното.

— Шегуваш се.

Ръката му спря във въздуха.

— Да се шегувам ли? Не. Говоря съвсем сериозно — с един замах той отметна покривалото и откри трупа. — Запознай се с Модред.

Даяна бе твърдо решена да не поглежда в носилката, ала любопитството й надделя. И видя едно лице, което във всяко отношение беше най-обикновено — очи не много големи, нито много малки; нос като нос; с нищо неотличаваща се уста. С две думи лице, в което човек не би задържал поглед и едва ли би запомнил. Лице от тълпата, излязло сега крачка напред, само защото е на психопат-убиец.