Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Бедата при теб, Малагес, е, че нямаш никакъв усет за бъдещето — Ел-Калаам съзерцаваше Рейчъл. — Да, сега са детски, ала много скоро… ще напъпят в прелестна женска гръд — усмивката изведнъж изчезна от лицето му. — Освен ако нещо не им се случи дотогава.

— Какво например? — попита Малагес.

Ел-Калаам сви рамене.

— О, не знам. Животът може да ти поднесе какво ли не. Нещастен случай може би — в очите на Рейчъл проблесна пламъчета. — Или… нали разбираш… може да се появи някой злосторник… някой женомразец. Изобщо някой, който не е ценител на женските форми. Хомосексуалист, да речем…

Феси се изкикоти. Очите му светнаха, широко отворени.

— А защо не и психопат? Светът е пълен с умопобъркани, знаеш. И нека да си представим, просто да си представим, че въпросният психопат напада една нощ това момиче — Ел-Калаам стоеше съвсем близо до Рейчъл. Гърдите й се повдигаха и сваляха от неспокойното й дишане. — И той има нож.

Острието на ножа му се плъзна напред, пронизвайки яркото петно светлина. Отражението му пробяга по бузата на Рейчъл. Устните й потрепваха.

— И е истински луд — продължи Ел-Калаам, — защото улавя нашето хубаво малко момиче отзад за косата… — пръстите на мъжа хванаха Рейчъл и изтеглиха главата й назад. Дебелите устни оголиха зъбите му — и почва да я дърпа.

Погледът му се вторачи в лицето й. Светлината, която си играеше върху него, го нашари на петна.

— Сега лудият допира острието на ножа си до едната гърда — Рейчъл трепна от допира на стоманата, плъзгаща се по кожата й. Дъхът й излизаше със свистене през зъбите. — И казва на момичето: — „Време е да те направя да изглеждаш като мъж.“

Острието започна да се движи хоризонтално под гърдата на Рейчъл. Тя беше затворила очи и цялата трепереше.

— Първо едната, после другата.

Рейчъл започна да хлипа. През затворените й клепки се стичаха сълзи. Тя заудря глава във високата облегалка на стола:

— Не!

— Какво става? — попита Ел-Калаам. — А?

— Не! — с пълен глас извика Рейчъл. — Не, не, не!

— Какво не?

Рейчъл отвори очи. Сълзите обливаха мургавото й лице, ронеха се надолу по очертанията на гърдите й.

— Не, моля те.

— А! — възкликна Ел-Калаам, без да помръдва ножа от Рейчъл. — Май ще стигнем донякъде.

Същата сутрин Даяна беше попитала Рубънс дали ще може да излезе по-рано от работа, за да дойде да я вземе от снимките.

— Имам нужда да прекарам вечерта навън и ми се иска да бъдеш до мен — беше допълнила тя.

Когато излезе от караваната си, големият тъмносин линкълн вече я чакаше. Шофьорът на Рубънс задържа вратата, докато Даяна се качи. Успя да зърне седналия отпред Алекс, преди Рубънс да натисне бутона, за да затвори устойчивата на удар с огледална повърхност пластмасова преграда, която ги разделяше от наетите мъже.

— Как си? — попита Рубънс и я целуна, задържайки ръката й в своята.

— Не на себе си — леко се усмихна тя. — Почти привършваме. Остава да повторим още една-две сцени, които Мариън не харесва и край.

— Хубаво — рече Рубънс така, сякаш не получаваше всеки ден сведения от Мариън. И той, и Даяна знаеха това, но предпочитаха да поддържат илюзията.

— Как се държи Джордж?

— Нормално, но притесни всички с това негово забъркване с ООП. Дори и неговият импресарио се опита да му говори, но нямаше никаква полза. — Даяна стисна ръката му. — Ще ми приготвиш ли нещо за пиене?

Тя предложи да отидат в „Мунбиймс“ — елегантен ресторант на два етажа в Малибу, който, особено през лятото, предлагаше приятна, пищна обстановка, която не отстъпваше на шикозните заведения покрай алеите на Норт Камдън и Норт Канън в Бевърли Хилс.

Даяна изглеждаше разсеяна, сякаш мислите й витаеха далеч от тук. Чувстваше как от нея се излъчваха осезаеми вълни на енергия, които се разпростираха във все по-увеличаващи се кръгове, докато обхванаха целия ресторант. Чувстваше се поразена от степента на тази сила, която едновременно я привличаше и отблъскваше. Всеки един — от салонния управител до собственика — идваха на масата им, за да питат дали храната и напитките са според вкуса им.

Поради тази причина Даяна и Рубънс успяха да си разменят само няколко думи насаме.

После двамата поеха по пътеката между перуники, водеща към паркинга. Заблудени облачета пясък се виеха като призрачни змии върху черния асфалт и се стопяваха като дим.

Озоваха се пред море от коли, осветени от чифт синьо-бели прожектори, поставени високо върху алуминиеви стълбове. Огромни бледи нощни пеперуди кръжаха в силната светлина, а едно тънко и дълго насекомо, синьо-зелено на цвят, обикаляше самотно наоколо и се гощаваше с орляка от по-малки мушици, също привлечени от ярките лъчи.