Кен Фоллетт - Третият близнак

— Чудесно, действай!

Берингтън и Пруст се върнаха във ВИП залата. Мадигън им хвърли въпросителен поглед.

— Нещо не е наред ли, господа?

Пруст каза:

— Малък проблем със сигурността, Майк. Дребна работа. Берингтън ще се погрижи за него, а ние ще отидем да обявим официално сделката.

Мадигън обаче не изглеждаше спокоен.

— Със сигурността ли?

Намеси се и Берингтън:

— Една жена, която уволних миналата седмица — Джийн Ферами, е тук, в хотела. Може да е намислила някоя лудория. Ще гледам да я отклоня.

Това се оказа достатъчно за Мадигън.

— Добре тогава, хайде да започваме.

Мадигън, Пруст и Барк влязоха в конферентната зала. Телохранителят излезе от тоалетната. Двамата с Берингтън забързаха по коридора и повикаха асансьора. Берингтън изглеждаше потиснат и разтревожен. Не бе човек на действието — никога не е бил такъв. Борбата, с която бе свикнал, обикновено се водеше в университетски комисии. Надяваше се този път да не се наложи да участва в ръкопашен бой.

Качиха се на осмия етаж и изтичаха към стая осемстотин двайсет и едно. Берингтън почука. Отвътре се обади мъжки глас:

— Кой е?

Берингтън отговори:

— Прислугата.

— Всичко е наред при нас, благодаря ви.

— Трябва да проверя банята ви, моля.

— Елате по-късно.

— Има проблем, сър.

— В момента съм зает. Елате след час.

Берингтън се обърна към телохранителя:

— Можеш ли да разбиеш вратата?

Младият мъж изглеждаше доволен. Но изведнъж погледът му се устреми над рамото на Берингтън и той се обърна. Една възрастна двойка тъкмо излизаше от асансьора с пазарски чанти в ръце. Двамата бавно се насочиха по коридора към осемстотин двайсет и първа стая. Берингтън ги изчака да минат. Двойката спря пред стая осемстотин и трийсет. Съпругът остави чантите на земята, извади ключа и безкрайно дълго го пъха в ключалката. Накрая влязоха в стаята.

Телохранителят ритна силно вратата.

Касата изпука, разхвърчаха се трески и цимент, но самата врата устоя. Отвътре долетяха бързи стъпки.

Той я ритна още веднъж, този път вратата отхвръкна назад.

Младият мъж нахълта, последван от Берингтън.

И двамата застинаха на място пред вида на възрастния чернокож мъж, насочил към тях огромен стар пистолет.

— Вдигнете ръцете си над главата, затворете вратата и легнете с лице към земята или ще ви застрелям — каза мъжът. — След начина, по който нахълтахте тук, нито един съд няма да ме осъди за това, че съм ви избил.

Берингтън вдигна ръце.

Изведнъж от леглото изхвръкна някаква фигура. Берингтън само успя да види, че това е Харви — ръцете му бяха вързани и през устата му минаваше кърпа. Старецът изви пистолета към него. Берингтън се ужаси — щяха да застрелят сина му. Той извика като луд:

— Не-е!

Старецът обаче бе закъснял само с част от секундата. Вързаните ръце на Харви избиха пистолета от ръцете му. Телохранителят се хвърли и го грабна от килима. Изправяйки се, той го насочи към стареца.

Берингтън си пое дъх.

Старецът бавно вдигна ръце над главата си.

Телохранителят грабна телефона:

— Пратете някой от охраната в стая осемстотин двайсет и едно. Тук има човек с пистолет.

Берингтън се огледа. Никаква следа от Джийни.

Джийни излезе от асансьора, облечена в бялата блуза и черната пола, понесла поднос с чай, поръчан от обслужване по стаите. Сърцето й биеше лудо. Забързана с делова сервитьорска крачка, тя влезе в зала „Риджънси“.

В малкото фоайе имаше две маси, пред които стояха жени със списъци пред себе си. До тях се бе изправил човек от охраната на хотела и тримата оживено бъбреха. Вероятно не очакваха никой да се опита да влезе без покана и Джийни бе готова да се обзаложи, че няма да спират сервитьорка, понесла поднос. Тя се насили да се усмихне на охраната и се отправи към вратата.

— Хей! — подвикна й мъжът.

Тя се обърна.

— Вътре има достатъчно кафе и напитки.

— Това е жасминов чай. Специална поръчка.

— За кого?

Тя мислеше бързо.

— За сенатор Пруст. — Дано да е вътре!

— Добре, вървете.

Тя отново се усмихна, отвори вратата и влезе в залата.

В отсрещния й край имаше издигнат подиум и дълга маса, зад която седяха трима мъже в официални, костюми. Пред тях бяха подредени официални документи. Единият от мъжете държеше реч. Публиката се състоеше от четиридесетина души с бележници, миникасетофони и ръчни телевизионни камери.

Джийни влезе навътре. До подиума бе застанала жена с черен костюм и очила. От джобчето й висеше табелка, на която пишеше: