Кен Фоллетт - Третият близнак

Поръчаха закуска от обслужване по стаите. Не пуснаха сервитьора вътре, защото щеше да види завързания за кревата Харви. Г-н Оливър подписа сметката на вратата:

— Жена ми още не е облечена. Дайте на мен, аз ще се оправя с количката.

Той накара Харви да изпие чаша портокалов сок, поднасяйки я към устните му, докато Джийни стоеше отзад, стиснала гаечния ключ в ръце, готова да се намеси, ако се опита да направи нещо.

Джийни с тревога чакаше обаждането на Стив. Какво е станало с него? Бе прекарал нощта в дома на Берингтън. Дали не се е провалил?

Лайза пристигна в девет часа с купчина копия от изявлението за пресата, после тръгна за летището да посрещне Джордж Дасолт и всеки клонинг, който би решил да дойде.

Стив се обади в девет и половина:

— Трябва да бързам. Берингтън е в банята. Всичко е наред. Идвам на пресконференцията заедно с него.

— Нищо ли не подозира?

— Не… макар че имаше някои напрегнати моменти. Как е двойникът ми?

— Кротък.

— Трябва да затварям.

— Стив?

— Казвай по-бързо!

— Обичам те. — Тя затвори.

Не биваше да казвам това — момичетата трябва да се правят на интересни, за да получат, каквото искат. Е, по дяволите, какво толкова.

В десет часа Джийни излезе да разузнае ситуацията със зала „Риджънси“. Беше ъглова зала с малко фоайе и антре. Там вече беше една от организаторките, която ръководеше разпъването на емблемата на „Дженетико“ — да е готова за телевизионните камери.

Джийни набързо огледа мястото и се върна в стаята си.

От летището се обади Лайза.

— Лоши новини — каза тя. — Полетът от Ню Йорк закъснява.

— Исусе Христе! — изпъшка Джийни. — А някаква следа от другите? Уейн или Ханк?

— Никаква.

— Колко ще закъснее полетът на Джордж?

— Очакват да пристигне в единайсет и половина.

— Пак може да успеете.

— Ако карам като на рали.

В единайсет часа Берингтън излезе от стаята си, обличайки сакото. Бе облякъл син костюм с жилетка върху бялата риза с дълги, подаващи се изпод ръкава на сакото маншети със златни копчета — старомодно, но ефектно.

— Хайде да тръгваме — каза той.

Стив облече спортното сако на Харви. Разбира се, то му беше точно по мярка.

Двамата излязоха, качиха се в сребристия линкълн и пуснаха климатика. Берингтън бързо подкара към центъра. За голямо облекчение на Стив, той не говори много по пътя. След малко стигнаха и паркираха колата в подземния гараж.

— „Дженетико“ нае специализиран екип, за да организира това събитие — обясни Берингтън, докато двамата се качваха с асансьора. — Нашият отдел за реклама и връзки с обществеността не се е занимавал с такава обемна работа.

Двамата тръгнаха към зала „Риджънси“, но пътят им бе преграден от дама в стилен черен костюм.

— Аз съм Карен Биймиш от „Тотъл Къмюникейшънс“ — каза тя лъчезарно. — Бихте ли ме последвали във ВИП залата, моля.

Дамата ги въведе в малка стая, където имаше масички със закуски и напитки.

Стив леко се разтревожи — би предпочел да види как изглежда залата за пресконференции. Но след като Берингтън продължаваше да вярва, че той е Харви до появата на Джийни, нищо друго нямаше значение.

В стаята вече имаше шест-седем души, между които Пруст и Барк. С Пруст стоеше мускулест млад мъж, който приличаше на телохранител. Берингтън представи Стив на Майкъл Мадигън, шефа на „Ландсман“ за Северна Америка.

Берингтън нервно изпи чаша бяло вино. Стив с удоволствие би гаврътнал чаша мартини — в края на краищата имаше далеч по-голяма причина от Берингтън да се страхува. Но трябваше да остане с ясна мисъл и да не се отпуска нито за миг. Той хвърли поглед на часовника, който бе взел от ръката на Харви. Беше дванайсет без пет. Още няколко минути. И когато всичко свърши, тогава ще си взема едно мартини — обеща си той.

Карен Биймиш плесна с ръце, за да привлече вниманието:

— Господа, готови ли сме? — Наоколо се разнесоха утвърдителни отговори и кимания. — Тогава моля всички, с изключение на организаторите, да заемат местата си.

Това е. Успях. Свърши!

Берингтън се извърна към Стив и каза:

— Доскоро, Марлборо. — Погледна го очаквателно.

— Разбира се — отвърна Стив.

Берингтън се усмихна:

— Какво значи това разбира се? Кажи останалата част.

Стив изстина. Нямаше представа за какво говори Берингтън. Изглежда, това бе нещо като парола между тях. Явно очакваше отговора на тази парола. Какъв би могъл да бъде, по дяволите? Стив изруга вътрешно. Пресконференцията всеки миг щеше да започне — трябваха му само още няколко секунди!