Кен Фоллетт - Третият близнак

— Сигурно си откачен — каза на отражението си.

После пусна водата, изми си ръцете и излезе.

Откъм другия край на къщата долитаха мъжки гласове. Той отвори вратата до тоалетната — именно това бе кабинетът. Влезе вътре и бързо се огледа. В стаята имаше бюро, дървен шкаф за документи, много лавици с книги, телевизор и няколко дивана. На бюрото бе поставена снимка на привлекателна руса жена на около четиридесет години, облечена с дрехи, отдавна излезли от мода, както се стори на Стив. В ръцете си жената държеше бебе. Бившата съпруга на Берингтън и моя майка? Той заотваря чекмеджетата на бюрото едно след друго, хвърляйки им кратък поглед, после се прехвърли на шкафа за документи. В най-долното чекмедже имаше бутилка малцово уиски „Спрингбанк“ с няколко кристални чаши. Не им беше тук мястото — някой май ги криеше в шкафа. Прищявка на Берингтън най-вероятно. Тъкмо затвори чекмеджето и в стаята влезе Берингтън, следван от двама мъже. Стив позна сенатор Пруст, чиято плешива глава и огромен нос му бяха известни от новините по телевизията. Предположи, че тихият тъмнокос мъж е „чичо“ Престън Барк, президентът на „Дженетико“.

Спомни си, че трябва да се държи сопнато.

— Не беше необходимо да си чупя краката от бързане, нали?

Берингтън подзе примирително:

— Току-що вечеряхме. Искаш ли нещо? Мариан ще ти стъкми един поднос.

Стомахът на Стив се бе свил на топка от напрежение, но Харви сигурно би поискал да хапне. Той се престори на по-омекнал:

— Разбира се, че съм гладен.

Берингтън извика:

— Мариан? — След секунда на вратата се появи разтревоженото лице на красиво чернокожо момиче. — Донеси на поднос нещо за вечеря на Харви.

— Веднага, мосю — тихо отвърна момичето.

Стив я загледа как се оттегля, забелязвайки, че минава през хола, за да стигне до кухнята. Вероятно трапезарията бе в същата посока, освен ако не са се хранили в кухнята.

Пруст се наведе напред:

— И така, момчето ми, какво научи?

Двамата с Джийни вече бяха измислили какво да говори.

— Мисля, че може да се поотпуснете, поне за момента — започна Стив. — Джийни Ферами има намерение да съди УДФ за незаконно уволнение. Мисли, че ще успее да съобщи за клонингите по време на гледане на делото. Дотогава няма никакви намерения да публикува нищо. В сряда си е уредила среща с някакъв адвокат.

Тримата възрастни мъже се спогледаха облекчено.

— Незаконно уволнение — обади се Пруст. — Това ще й отнеме най-малко година. Дотогава имаме много време да си свършим работата.

Изработих ви, злоумишлени дърти копелета такива! — проклети мислено Стив.

— А Лайза Хокстън? — запита Берингтън.

— Джийни знае кой съм и мисли, че аз съм го направил, но няма доказателства. Вероятно ще ме обвини, но според мен ще погледнат на това като на отмъщение към бивш работодател.

— Добре, но мисля, че въпреки всичко ти трябва адвокат. Вижте сега какво ще направим. Ще останеш тук да преспиш. И без това е късно да се връщаш във Филаделфия.

Не искам да спя тук!

— Не знам…

— Утре ще дойдеш с мен на пресконференцията, а веднага след това ще отидем да се видим с Хенри Куин.

Много е рисковано! Не се паникьосвай, мисли!

Ако остана тук, ще знам всеки момент какво възнамеряват да правят тези откачалки. Струва си риска. Сигурно нищо особено няма да ми се случи, докато спя. А мога и да се опитам тайно да се обадя на Джийни и да й кажа какво става.

— Е, значи сме седели тук и сме се притеснявали за нищо — въздъхна Пруст.

Но Барк не бързаше да приеме добрите новини толкова бързо.

— И това момиче дори не се е сетило да се опита да саботира сделката на „Дженетико“? — каза с подозрение в гласа.

— Умна е, но не разбира от бизнес — отвърна Стив.

Пруст му намигна:

— А как е в оная работа?

— Трепач — отвърна Стив ухилен и Пруст избухна в смях.

Мариан влезе с подноса — нарязано пиле, салата с лук, хляб и една бира. Стив й се усмихна.

— Благодаря — каза той. — Страхотно е.

Тя го погледна стреснато и Стив разбра, че Харви не казва много често благодаря. Улови погледа на Престън Барк, който го гледаше смръщено. Спокойно, спокойно. Не разваляй всичко точно сега. Вече си ги насочил, накъдето трябва и е нужно само да изкараш поне един час, докато стане време за сън:

Той започна да се храни.

— Спомняш ли си веднъж как те заведох в хотел „Плаза“ в Ню Йорк да обядваме, кога го беше на десет години? — попита го Барк.

Стив се накани да каже да, когато улови подозрение и в лицето на Берингтън. Това да не е проверка? Барк да не подозира нещо?