Клайв Касслер - Златото на Спарта

Архипов не се страхуваше от никого — Холков се бе уверил в това десетки пъти на бойното поле — но и двамата разпознаваха опасните хора, когато ги срещнат. Бондарук определено беше от най-коварните. Макар да не беше ставал свидетел на подобно нещо, Архипов не се съмняваше в способността на Бондарук за насилие. В негово присъствие винаги бяха нащрек, не от страх, а от възпитана с много усилия, здравословна предпазливост. Бондарук беше непредсказуем като акула. Плуваше си спокойно наоколо, без да обръща внимание на нищо, готов да атакува всеки миг. Дори сега, както си говореха, Холков знаеше, че шефът му държи набитото си войнишко око върху пушката на Бондарук, наблюдавайки внимателно цевта й все едно е пастта на голяма бяла акула.

Холков знаеше малко за младите години на Бондарук в Туркменистан. Фактът, че най-вероятно е избил десетки негови сънародници — може би дори такива, които е познавал — не значеше нищо за него. Войната си е война. Най-добрите войници, тези, които изпъкваха и оцеляваха, обикновено се отнасяха към убиването на врага без всякаква страст и чувство.

— Лесно е да бъдеш добър стрелец с добро оръжие — каза Бондарук, като пречупи цевта и извади гилзата.

— Изработена е по поръчка от „Хамбруш Ягдвафен“ в Австрия. Можеш ли да познаеш на колко години е, Григорий?

— Идея си нямам — отговори Архипов.

— На сто и осемдесет! Принадлежала е на самия Ото фон Бисмарк.

— Не може да бъде!

— Парче жива история — продължи Бондарук, без да обръща внимание на забележката. — Виж там долу. — Той посочи на югоизток към брега. — Виждаш ли онези ниски хълмове?

— Да.

— През 1854-та, по време на Кримската война, там се водила битката при Балаклава. Чувал ли си онази поема на Тенисън, „Атаката на леката бригада“?

Архипов сви рамене:

— Май сме я учили в училище.

— Самата битка била засенчена от поемата — дотолкова, че средният човек днес няма представа от историята. Седемстотин британски войници — кавалеристи от Четвърти и Тринайсети лек драгунски полк, Седемнайсети кавалерийски и Осми и Единайсети хусарски, нападат руските позиции, отбранявани с оръдия. Когато димът се разнася, от бригадата са останали живи по-малко от двеста души. Ти си военен, Владимир. Как би нарекъл това — глупост или храброст?

— Трудно е да се каже какво е било в главите на командирите.

— Още един пример от живата история. Историята — това са хората и техните завети. Велики дела и велики амбиции. И велики провали, разбира се. Елате и двамата с мен.

С пушка в ръка, Бондарук закрачи през високата трева, небрежно отстрелвайки по някой и друг фазан по пътя си.

— Не ви виня, че сте ги изгубили — каза той. — Чел съм за Сам и Реми Фарго. Имат вкус към приключението, към опасността.

— Ще ги намерим.

Бондарук махна с ръка.

— Знаете ли защо тези бутилки са толкова важни за мен?

— Не.

— Истината е, че нито бутилките, нито виното в тях, нито произходът им имат някакво значение. Щом изпълнят целта си, можете да ги строшите на парчета, не ме интересуват.

— Тогава защо ги искате толкова много?

— Въпросът е до какво ще ни отведат. Каквото крият вече двеста години, а и още две хиляди преди това. Запознат ли си с историята на Наполеон?

— До известна степен.

— Наполеон бил проницателен тактик, безскрупулен пълководец и съвършен стратег. Всички учебници по история са единодушни за това, но според мен най-голямото му качество е била предвидливостта. Винаги гледал десет стъпки напред. Когато поръчал на Анри Аршамбо да създаде това вино и бутилките, в които да бъде съхранявано, Наполеон мислел за бъдещето, но не просто за битки и политика. Мислел за завета, който искал да остави. За съжаление, историята имала друг план — Бондарук сви рамене и се усмихна. — Лошият късмет на един е добър за друг.

— Не разбирам.

— Знам.

Бондарук продължи напред, подвиквайки на кучетата си, после рязко спря и се обърна към Архипов.

— Ти ми служиш добре от много години, Григорий.

— За мен беше удоволствие.

— Както вече казах, не те виня, че си изпуснал Фарго, но искам да ме увериш, че това няма да се повтори.

— Имате думата ми.

— Можеш ли да се закълнеш?

За първи път в очите на Архипов премина следа от несигурност.

— Разбира се!

Бондарук се усмихна, в неговите очи нямаше такава.

— Добре. Вдигни дясната си ръка и се закълни.

След миг колебание Архипов вдигна ръка до нивото на рамото си.

— Кълна се, че…