Клайв Касслер - Златото на Спарта

Каквото и да бяха открили Сам и Реми, нямаше съмнение, че символът на дъното е същият като на парчето стъкло, намерено от Тед, както и за приблизителния произход на бутилката. Етикетът беше ръчно написан на френски език.

Въпросите се трупаха един след друг. Каква беше връзката между двете парчета? Какво означаваше този символ? И двете бутилки ли са били в началото на борда на UM-34 и ако да, как са се оказали разделени? И накрая, какво толкова важно има в тях, че да си струва да се убие човек?

Откак напуснаха Мериленд, Сам и Реми се терзаеха над въпроса какво да правят със самата подводница и останките на Бьом. Макар въпросът да беше мъгляв, можеше да се спори дали подводницата всъщност не е археологическа находка, което би ги превърнало в иманяри. Успокояваха се с обещанието, че след като приключат с проучването, ще върнат всички вещи на Бьом на законния им собственик — германското правителство или на наследниците на командира.

В желанието си да установят колкото може по-голяма дистанция между себе си и подводницата, която явно беше целта на Белязания, те се обадиха на адвоката си. Той ги увери, че подводницата ще бъде намерена от отговорна страна и съответните власти ще бъдат уведомени за възможността от наличие на торпеда в коритото на Покомоук.

— Имал е жена и син — каза Реми, без да вдига поглед от дневника. — Фрида и Хелмут, в Арнсбург, близо до Дюселдорф.

— Чудесно! Значи може би има семейство там. Ако е така, ще ги намерим.

— Как върви при теб?

— Бавно. Трябва да започна да нанасям някои от тези координати на картата, но ми изглежда, че тази UM-34 е била прикачена към помощен съд, който Бьом нарича „Гертруде“.

— „Гертруде“ ли? Нима Кригсмарине са кръщавали…

— Не, би трябвало да е кодово название.

— Тайни кодове, изгубени подводници, загадъчни бутилки от вино… Звучи като трилър.

— Може би, когато разнищим загадката…

Реми засмя.

— Мисля, че чиниите ни са пълни.

— Все пак някой ден ще трябва да опишем всичко това. Ще се получи страхотна книга.

— Някой ден, когато остареем и побелеем… Между другото, чух се с Тед. Седи си там.

— Слава Богу! Ти какво реши? Пита ли го за подводницата?

— Не.

Фробишър беше свикнал с добре подредения си живот като в пашкул и сблъсъкът му с мистериозния похитител му бе предостатъчно приключение. Освен това Сам го познаваше: в момента, в който новината за откриването на подводницата достигне до медиите, Тед ще обърне внимание на близостта с мястото, на което е открил стъклото, и ако има нещо ценно да каже, ще им се обади.

— Чуй това — каза Реми, плъзгайки пръст по страницата. — „Днес Волфи ми даде две бутилки хубаво вино, беше взел общо три. Каза, че ще празнуваме заедно след края на мисията.“

— Волфи — повтори Сам. — Знаем ли кой е това?

— Не, но четях по диагонала. Ще потърся. Ето и още: „Волфи каза, че аз заслужавам две, защото съм поел по-трудната задача.“ Чудя се каква ли е била.

— Не знам, но вече поне сме наясно откъде се е взело парчето на Тед. Явно някъде по пътя Бьом е изгубил едната бутилка.

Интеркомът на стената над главата на Реми се обади.

— Мистър и мисис Фарго?

Въпреки упоритото им настояване, не успяваха да накарат Селма да им говори на „ти“. Реми натисна копчето.

— Да, Селма?

— Аз… хм… имам нещо тук… Открих…

Сам и Реми се спогледаха учудено. За десет години съвместна работа ни веднъж не се бе случвало Селма да говори така. Винаги беше точна и решителна.

— Всичко наред ли е?

— Да… защо не дойдете и ще се опитам да ви обясня?

— Идваме веднага!

Селма седеше на стол пред централната работна маса и се взираше в бутилката от вино пред себе си. Пийт и Уенди не се виждаха наоколо.

Седма беше доста интересна на външен вид. Косата й беше късо подстригана „по модифицирана мода от шейсетте“, както се изразяваше Реми, а очилата й с рогови рамки, които носеше на верижка на врата, бяха откровено от петдесетте. Обичайното й облекло включваше панталони цвят каки и безкраен набор от шарени тениски. Селма не пиеше, не пушеше, не ругаеше и беше пристрастена към едно-единствено нещо: билковите чайове. Пиеше ги с цели кани. Един от шкафовете в стаята беше отделен специално за нейните чайове, на повечето от които Сам и Реми дори не можеха да изрекат названията.

— Къде са Пийт и Уенди? — поинтересува се Сам.

— Пратих ги да си вървят. Реших, че може би ще искате да чуете това насаме. После можете да решите дали да им кажете.