Клайв Касслер - Златото на Спарта

— Как да не обичаш физиката! — прошепна той.

Подводницата лежеше на брега под ъгъл от трийсет градуса, перископът й стърчеше в клоните на дърветата, а покритият с тиня люк се надигаше от водата.

Реми се приближи до него.

— Леле!

— Да… леле!

Вързаха още едно въже около люка, бавно отпуснаха храповите колела на носа и кърмата, удвоиха и техните въжета, после ги осигуриха още веднъж към по-близки до брега дървета. Придържайки се към едното въже за равновесие, Сам предпазливо стъпи върху палубата. Подводницата изскриптя, помръдна леко и хлътна с няколко сантиметра, но като цяло остана на място.

— Би ли приела честта? — попита той, кимвайки към люка.

— Разбира се!

— Заповядай!

Сам й подхвърли чука, тя го улови във въздуха, качи се на палубата и коленичи до люка. Удари здраво по четирите резета, после остави чука и ги изпробва. Не помръднаха. Повтори операцията още три пъти, докато накрая едното поддаде и със скърцане се освободи.

Реми си пое дълбоко въздух, погледна Сам с разширени очи и отвори люка. На мига сбърчи нос и извърна глава.

— Боже, ужасно е…

— Предполагам, че това отговаря на въпроса дали екипажът е още на борда.

— Да, няма две мнения по въпроса — Реми стисна носа си с пръсти и погледна през отворения люк. — Гледа ме право в очите.

Тялото беше облечено в тъмносин водолазен костюм и шапка на Кригсмарине. Думата „тяло“ всъщност никак не подхождаше на това, което виждаха Сам и Реми.

Затворен в сухата, безкислородна вътрешност на подводницата в продължение на шейсет и четири години, трупът беше претърпял трансформация, която Сам можеше да опише само като частично втечняване, частично мумифициране.

— Спокойно можем да предположим, че се е задушил — каза Реми. — Мъртвото тяло би започнало да се разлага, но поради липсата на кислород процесът е спрял и той… се е поизпекъл, може да се каже.

— Чудесно, мила. Ще пазя този спомен завинаги.

Положението на тленните останки, които лежаха проснати на пода в основата на стълбата с една ръка, преметната върху нея, говореше ясно за последните часове или минути на мъжа. Затворен в тъмната капсула, съзнавайки, че смъртта стисва ноктите си около него с всяка следваща глътка въздух, той, естествено, се вкопчил в единствения възможен изход, надявайки се на чудо, което дълбоко в сърцето си знаел, че няма да се случи.

— Предполагам, няма да възразиш да почакаш тук, докато аз огледам? — попита Сам.

— Моля, заповядай!

Той включи фенера, спусна крака в люка, опипа с крак стълбата и заслиза надолу. Като наближи дъното, прекрачи тялото и увисна на ръце, за да стъпи на пода.

Веднага усети как го обгръща мрачно настроение. Не страдаше от клаустрофобия, но това тук беше някак различно. Недостатъчно висока, за да се изправи, и широка колкото протегнатите му ръце, вътрешността на подводницата напомняше на тъмница. Стените, боядисани в матово сиво, бяха покрити с кабели и тръби, които отиваха едновременно навсякъде и никъде.

— Как е? — извика Реми отгоре.

— Отвратително! Друга дума не ми идва.

Сам коленичи до трупа и започна внимателно да преглежда джобовете му. Бяха празни, с изключение на този на гърдите, в който намери портфейл. Подаде го на Реми, после се обърна и продължи огледа на подводницата.

Според малкото описания на вътрешността на „Молх“, които беше открил, в предната част трябва да се намира основният акумулатор, а зад него — два баластни резервоара, мястото на оператора с елементарни контроли за управление — навигация, скорост, мощност и уравновесяване, както и примитивен хидрофон за откриване на вражески съдове.

Под операторското място Сам намери малка кутия с инструменти и кожен кобур с пистолет „Люгер“ и резервен пълнител. Прибра ги в джоба си.

Под всеки от баластните резервоари откри монтирано към корпуса правоъгълно сандъче. В едното имаше половин дузина манерки за вода, всичките празни, и два пъти повече празни консерви. В другото намери кожена чанта и дневници с твърди гърбове и черни кожени подвързии. Напъха ги в чантата и се огледа за последно. Парче плат, подаващо се иззад едно от сандъчетата привлече погледа му. Сам коленичи и видя, че е чувал от зебло. Вътре имаше малка дървена кутия с капак на панти и размери на самун хляб. Взе чувала и се върна при стълбата. Подаде събраното на Реми, после и той се качи горе. Когато излезе навън, се обърна и погледна отново трупа.

— Ще се погрижим да се прибереш у дома, капитане — прошепна той.