Клайв Касслер - Златото на Спарта

За целта бяха приготвили маска, плавници, водоустойчиви фенери с резервни батерии, четири макари здрави найлонови въжета и три храпови колела, за да осигурят подводницата, докато Сам я оглежда. Ако стигнеха дотам, разбира се.

Освен това предния ден той помоли Селма да му изпрати три допълнителни бутилки със сгъстен въздух, всяка от които стигаше за около шейсет вдишвания, тоест за две до пет минути.

— Познато ми е това изражение, Фарго — обърна се към него Реми. — Искаш да влезеш вътре, нали?

— Само ако е безопасно. Повярвай ми, Реми, снощи си взех дозата адреналин. Не възнамерявам да поемам никакви необмислени рискове.

— Добре.

Сам се плъзна по брега към водата и заплува към перископа. Хвана се за него и го подръпна. Изглеждаше здрав. Реми му хвърли две въжета и той ги върза около перископа. Реми взе краищата на въжетата, осигури ги към храповото колело, а после ги върза за близките дървета. Сам излезе на брега и двамата натегнаха въжетата. Той ги подръпна.

— Няма да мръдне. Добре, сега ще огледам набързо. Три минути, не повече.

— Искаш ли да…

— Шшшт! — прошепна той и сложи пръст на устните си.

Обърна се и се ослуша. Минаха пет секунди и в далечината се чу бръмчене на двигател на лодка.

— Идва насам — каза Сам.

— Рибари.

— Може би. Но след вчера…

Едно от нещата, които притесняваха Сам, беше близостта на подводницата до мястото, на което Тед каза, че е намерил парчето стъкло. Надали бяха свързани, но това не значеше, че нападателят няма да реши да претърси района.

Сам приклекна до един от чувалите, порови в него и извади бинокъл. Заедно с Реми изтичаха по брега към мястото, на което вързаха скифа. Коленичиха във високата трева и Сам насочи бинокъла нагоре по течението.

След няколко секунди от завоя на реката се появи моторница с четирима мъже в нея: един на кормилото, един на носа и двама на кърмовата палуба.

Белязаният.

— Той е! — прошепна Сам.

— Шегуваш се!

— Иска ми се да беше така.

— Скифът! — тихо и пресипнало каза Сам. — Бързо!

Той се плъзна по корем по брега към водата. Четвърт миля нагоре по течението Белязаният обърна моторницата към устието на друг ръкав, който човекът, стоящ на носа, оглеждаше с бинокъл. Сам чу гласа на Белязания, последван от отговор: „Нет!“. Чудно, още руснаци.

Сам заплува към мястото, където върза фалина на скифа, бързо го отвърза, заплува назад и се хвана за кнехта. Надзърна през рамо. Белязаният обръщаше моторницата към тях.

— Сам…

— Виждам ги.

Той уви фалина около юмрука си и Реми му помогна да излезе на брега.

— Дърпай — прошепна той, — дърпай силно!

Двамата задърпаха заедно. Носът на скифа се удари в брега, после лодката започна бавно да се плъзга нагоре по склона.

Моторницата беше на триста метра от тях. Вниманието на мъжете в нея беше насочено към отсрещния бряг, но Сам знаеше, че всеки миг ще се обърнат насам. Само един случаен поглед и с тях е свършено.

— Дърпай, Реми!

Отново се напънаха с всички сили. Сам се разкрачи и заби пети в земята, дърпаше толкова усилено, че жилите на врата му изпъкнаха. Носът на скифа се появи над ръба на брега, но вън от водата и теглен от гравитацията, моторът оказваше значителна съпротива. Лодката се плъзна педя назад.

— Още веднъж! — каза Сам. — На три. Едно… две… три!

Скифът се плъзна нагоре и се качи върху равната земя. Сам и Реми бързо го издърпаха във високата трева.

— Залегни, Сам.

Реми падна по корем и Сам веднага я последва. Двамата замръзнаха, опитвайки се да успокоят дишането си.

— Мислиш ли, че успяхме? — попита тя.

— Скоро ще разберем. Ако стане напечено, искам да тичаш колкото можеш по-бързо. Бягай към гората и не поглеждай назад!

— Не, Сам…

— Шшшт!

Ръмженето на моторницата се усилваше с всяка секунда, сякаш идваше право към тях. Чу се гласът на Белязания:

— Нещо?

— Нищо. А те с какво са все пак?

— Със скиф, около дванайсет фута дълъг.

— Не може да са от тази страна, трябва да са от другата. Там има много канали, в които да се скрият.

Ревът на моторницата започна да заглъхва, докато се превърна в далечно ехо.

— Влязоха в друг канал — каза Сам, като се надигна на колене и надникна над тревата. — Да, не се виждат. Махнаха се.

Реми легна по гръб и въздъхна.

— Слава Богу!

Сам легна до нея. Тя сгуши глава на рамото му.

— Какво ще кажеш? — попита той. — Оставаме или си тръгваме?

Тя изобщо не се поколеба.