Клайв Касслер - Златото на Спарта

Пред тях имаше дупка в пода във формата на фуния, частично запушена от сталактит. Не се виждаха други отвори. Допълзяха до дупката и Сам надникна.

— На около два метра по-долу има площадка.

Той се завъртя по гръб и зарита сталактита, докато не го отчупи от тавана. Махна го от дупката.

— Аз ще сляза — каза Реми, промуши се напред и провеси крака в дупката. Сам я улови за ръцете и я спусна, докато стъпи с крака на площадката. — Здрава е.

След миг и Сам беше долу. Протегна се нагоре и намести сталактита отново върху дупката. Откачи един скален клин от колана и го заклещи между сталактита и ръба на дупката.

— Система за ранно оповестяване — обясни той. Леко наклонената площадка беше около два на три метра широка и свършваше с ръб, над който се виждаше трийсетградусов диагонален улей. На светлината на фенерчетата си личеше как извива надолу и надясно.

Сам извади катерачно въже от раницата си, върза един карабинер в края му, преметна го през ръба и го пусна да дрънчи по улея. Карабинерът спря след шест метра.

— Още една равна площадка. Само че не знаем колко е широка.

— Спусни ме — каза Реми.

Сам издърпа обратно карабинера и го закачи за седалката й. Опрял крака в стената, той я спусна надолу по улея, отпускайки малко по малко въжето, докато тя не му извика да спре. Гласът й ехтеше.

— Стигнах до площадката. Отляво и отпред има стена, отдясно ръб — Сам чу провлачването на обувка върху дребните камъчета. — И още един диагонален улей.

— Колко е голяма площадката?

— Колкото горната.

— Застани до стената. Идвам.

Той пусна въжето през ръба, провеси крака и когато стъпи върху улея, седна и се плъзна като по пързалка. Щом стигна до долу, Реми му помогна да стане. Таванът тук беше по-висок, около шейсет сантиметра над главата на Сам, и покрит с малки сталактити по два сантиметра.

Сам се приближи до ръба и освети следващия улей с фенерчето си.

— Започвам да долавям закономерност — рече той.

Следващите петнайсет минути двамата продължиха да слизат надолу по серия от площадки и улеи, докато не се озоваха в огромна зала със сталактити по тавана и кафяво-бежови натечни кори по стените. От пода стърчаха сталагмити, напомнящи на разкривени противопожарни кранове.

Сам извади химическа светеща тръбичка от раницата си и я разтърси, докато тя засвети в неоново зелено. Остави я зад един сталагмит наблизо, така че да не се вижда от площадката горе.

Непосредствено пред тях се издигаше стена, а от дясната им страна имаше три тунела, представляващи вертикални пукнатини в стената. Отляво до една педя над земята се спускаше завеса от сталактити.

— Сам, намираме се на поне трийсет метра под земята — каза Реми. — Няма начин някой да е свалил кариатидите дотук.

— Знам. Трябва да има и друг вход. Обзалагам се, че е по-надолу по прохода. Чуваш ли това?

Някъде зад завесата от сталактити се чуваше шуртене на вода.

— Водопад…

Тръгнаха покрай сталактитите и през две крачки спираха да погледнат отдолу, докато не намериха отчупен сталактит, който образуваше пролука, висока до кръста. От другата страна се виждаше пропаст със скален мост над нея, широк повече от метър. По средата тънка пелена от вода се спускаше в бездната и вдигаше облак от ситни капчици, които искряха на лъчите на челниците. От другата страна на водопада смътно се виждаха очертанията на друг тунел.

— Невероятно е! — възхити се Реми, надвиквайки грохота на водата. — От езерото ли идва?

Сам долепи уста до ухото й.

— Вероятно е от стопените снегове. След два месеца сигурно няма да го има.

Върнаха се обратно, откъдето бяха дошли. В далечината се чу звън на метал. След кратко затишие клинът на Сам задрънча по улеите.

— Може просто да е паднал — предположи Реми. Върнаха се на площадката и се ослушаха. След две минути се чу глас:

— Спусни ме долу!

Нямаше начин да сбъркат притежателя му. Хедеон Бондарук.

— Колко време имаме? — попита Реми.

— Сигурно са повече хора. Може би двайсет — двайсет и пет минути.

— Явно смята, че сме на прав път и е дошъл да си прибере съкровището.

В този момент само шепа хора знаеха, че в тази пещера вероятно са скрити златните колони: Сам и Реми, Бондарук и партньорите му. Украинецът никога нямаше да ги пусне да излязат живи оттук.

— Значи ще остане разочарован — рече Сам. — Хайде!

Двамата се запровираха между сталагмитите и стигнаха до отсрещната стена, където провериха трите тунела един по един. В първия и средния не се виждаше нищо, освен пълен мрак. Третият завиваше наляво след два метра. Сам погледна Реми и сви рамене. Тя отвърна със същия жест и каза: