Клайв Касслер - Златото на Спарта

— А вие?

— Ние ще очакваме гости.

Сам и Реми излязоха от хотела, взеха нещата си от колата и тръгнаха нагоре по хълма. Тревата около скалите бе започнала да зеленее, а тук-там вече се показваха лилави и жълти цветя. Щом стигнаха върха, Сам извади GPS-а и записа координатите.

— Дали вече са тук? — мислеше Реми на глас, оглеждайки паркинга през увеличителния обектив на фотоапарата.

— Може би, но няма защо да гадаем. Тук има стотици хора. Ако не искаме да си тръгнем и да дойдем друг път, по-добре да побързаме и да свършим това, за което сме дошли.

Реми кимна.

Вперил очи в екрана на GPS-а, Сам измина трийсет метра на юг, после девет на изток и спря.

— Стоим точно върху него.

Реми се огледа. Не виждаше нищо.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Ето — Сам посочи под краката си. Коленичиха. В скалата едва се различаваше права линия, дълга около петдесетина сантиметра. Скоро откриха и още подобни линии: някои се пресичаха, други се движеха в различни посоки.

— Явно това е останало от основите — каза Реми. Отидоха до мястото, на което предполагаха, че се е намирал центърът на храма, и се обърнаха на изток. Сам отново записа координатите с GPS-а, набеляза си ориентир от другата страна на езерото и двамата тръгнаха надолу по хълма. В подножието му пресякоха шосето, по което бяха дошли, и поеха по пътеката край брега. Подминаха хотела с дървената алея, после се качиха върху каменната пътека, която се превърна в тесен корниз над водата на езерото. Слязоха и продължиха покрай малко заливче до друго равно място, покрито с камъни и трева. Пред тях се издигаше стръмна скала с наклон от петдесет градуса. В сянката на върховете температурата бе паднала с десет градуса.

— Дотук бяхме — каза Сам, — освен ако не се очаква да се катерим.

— Може би сме пропуснали нещо по пътя…

— По-вероятно е двата века ерозия да са превърнали купата в чинийка.

— Или пък да усложняваме излишно и в загадката да става дума просто за езерото.

Реми отметна кичур коса, който вятърът залепи на лицето й. Сам чу кух свистящ звук отдясно. Обърна се рязко и се заоглежда.

— Какво има?

Той сложи пръст на устните си.

Звукът отново се чу от няколко крачки разстояние. Сам го последва и спря пред гранитна плоча, висока три метра и широка около метър и двайсет. През две трети от нея преминаваше диагонална пукнатина, покрита с жълто-зелени лишеи. Сам се изправи на пръсти и допря пръст до цепката.

— Отвътре духа студен въздух — каза той. — Зад тази плоча има кухина. Не може да тежи повече от четвърт тон. С подходящ лост ще успеем да я преместим.

Той извади от раницата си два ледокопа и ги закачи на колана си. Макар да не знаеха какво ще намерят в прохода, и двамата бяха сигурни, че няма да открият кариатидите в някой килер на хижата. Най-вероятно щяха да бъдат скрити в скална пукнатина или някъде под земята.

— Може ли следващото приключение да е свързано с по-малко пещери и повече тропически плажове? — помоли Реми.

— Някой наблюдава ли ни?

Огледаха отсрещната страна на езерото и пътищата.

— Не… или го прави изключително предпазливо.

— Имаш ли нещо против да те използвам за стълба?

— Някога да съм ти отказвала нещо?

Сам пъхна пръсти в пукнатината и стъпи върху раменете на Реми. Набра се и се качи върху плочата. Обърна се с гръб към склона. Заби остриетата на ледокопите в цепнатината между плочата и скалата, така че дръжките им да сочат навън. Хвана ги здраво с по една ръка. Предупреди Реми да внимава, стисна зъби, отпусна се върху дръжките и натисна с крака. Пропуканата плоча се разтрепери и се обърна. Кракът му се плъзна след нея. Сам се завъртя по корем и се хвана за ръба. Плочата се разби на земята сред облак прах.

— Какво виждаш? — попита Реми.

— Много тъмен тунел, около шейсет на шейсет сантиметра.

Той скочи долу и двамата заедно коленичиха до плочата. Сам откачи манерката от колана си и изля водата върху камъка, за да отмие праха.

Показа се цикада.

Сам и Реми сложиха челниците и катерачните седалки, после Сам се качи на плочата и светна към входа на тунела.

— Прав и равен около три метра, след това се разширява. Не виждам ръбове — каза той на Реми и се вмъкна с краката напред в тунела. След това й помогна и тя да се покатери.

Двамата се запровираха по корем един след друг, докато стигнат до широката част, където се обърнаха по гръб. Таванът беше висок малко под метър, целият беше покрит с „пуканки“ — малки калцитни образувания.