Майкл Коннелли - Черното ехо

— По дяволите, Хари — рече Едгар. — Добре ли си?

— Аха. А ти?

Едгар погледна ръката си да види дали няма кръв по нея и рече:

— Извинявай, Хари, но какво си се разскачал такъв?

— Не зная — отвърна Бош.

Едгар погледна към трупа над рамото на Хари и двамата се отдалечиха от групата.

— Съжалявам, Хари — рече Едгар. — Стоях там и чаках цял час, докато се появи някой, който да ме замести на уговорените срещи. Кажи ми сега, какво става тук?

Докато говореше, Едгар все още разтриваше челюстта си.

— За момент не знам със сигурност — отвърна Хари. — Искам да влезеш в някоя от патрулните коли, която има вграден компютърен терминал, и да се опиташ да направиш справка за името Медоус, Били Медоус… или нека бъде Уилиям. Година на раждане приблизително 1950. Трябва ми адресът му.

— Това мъртвецът ли е?

Бош кимна.

— Нищо ли няма у него? Никакви документи за самоличност или нещо друго?

— Няма. Но аз го познавам. Затова направи справка в нашата картотека. Трябва да е регистриран през последните няколко години най-малко във връзка с наркотици.

Едгар се запъти с вяла походка към редицата паркирани черно-бели коли, да намери такава с монтиран върху таблото терминал. Тъй като беше едър мъж, походката му изглеждаше бавна, но Бош от опит знаеше, че не беше лесно човек да върви редом с него. Джери Едгар носеше безупречно ушит кафяв костюм на ситни бели райета. Косата му беше късо подстригана, а кожата гладка и черна, почти като на патладжан. Бош наблюдаваше как партньорът му се отдалечава и не можеше да спре да се пита дали все пак Джери не беше премерил така времето на пристигането си, че да не му се налага да си мачка костюма, когато трябва да облече гащеризон и да пълзи из тръбата.

Бош отиде до колата си и извади от багажника една камера „Полароид“. После се върна при трупа, прекрачи го с единия крак и се наведе напред да заснеме лицето. Три пози ще са достатъчни, реши той, и постави една по една излизащите от камерата плаки върху тръбата, докато се проявят. Не можеше да отмести очи от това лице, толкова променено от времето. Мислеше за него и за пиянската усмивка, която го озаряваше в онази нощ, когато цялата група „плъхове“ от Първи пехотен полк излизаше от салона за татуировки в Сайгон. Процедурата беше отнела на загорелите американци цели четири часа, но те бяха станали кръвни братя, татуирайки един и същ знак върху раменете си. Бош си спомни радостта, която бяха споделяли с Медоус и останалите от компанията, спомни си и страховете.

Хари се отдръпна настрани от трупа, когато дойдоха Сакаи и Осито и започнаха да разгъват черен найлонов чувал с цип по дължината. После хората от съдебномедицинския екип вдигнаха Медоус и го положиха в чувала.

— Прилича на Рип ван Уинкъл 6 6 Рип ван Уинкъл — литературен герой, който проспал 20 години от живота си. — Б. пр. — рече Едгар, приближавайки.

Сакаи издърпа ципа на чувала и Бош видя как зъбците захванаха няколко от посивелите кичури на Медоус. Той нямаше да им се разсърди. Веднъж беше казал на Бош, че се чувства сякаш обречен да свърши в найлонов чувал. Също както и всички останали хора.

Едгар държеше малко тефтерче в едната ръка и позлатена писалка в другата.

— Уилиям Джоузеф Медоус. Роден на 21.07.1950 година. Мислиш ли, че е същият, Хари?

— Аха, това е той.

— Е, значи се оказа прав. Имал е доста контакти с нашите момчета, и то не само във връзка с наркотиците. Имаме банков обир, опит за грабеж, притежание на хероин… Както и задържане за скитничество тук, при язовира, преди година и нещо. Носил е у себе си няколко ампули. Какъв ти беше, информатор ли?

— Не. Откри ли някакъв адрес?

— Живее в Долината. В Сепулведа, близо до пивоварната. Ако знаеш колко трудно се продава къща в тоя квартал… Ами като не ти е бил информатор, откъде го познаваш?

— Всъщност отдавна не съм го виждал. Познавах го в един друг живот.

— Какво значи това? Кога си познавал този тип?

— За последен път видях Били Медоус преди двадесет години в Сайгон.

— Да, цели двадесет години. — Едгар се спря пред снимките и разгледа трите лица на Били Медоус. — Добре ли го познаваше?

— Всъщност не особено. Само колкото човек можеше да опознае някого там. Свикваш да оставяш живота си в ръцете на други хора, а после, когато всичко свърши, откриваш, че дори не си познавал повечето от тях. Откакто съм се върнал тук, не го бях виждал. Миналата година говорих с него по телефона и това беше всичко.