Майкл Коннелли - Черното ехо

— Как тогава го позна?

— Отначало не можах. После видях татуировката на рамото му. Тя извика лицето от паметта ми. Човек винаги запомня типове като него. Поне с мене е така.

— Вероятно…

Двамата оставиха тишината да се настани помежду им за известно време. Бош се опитваше да реши какво да прави, но успя да стигне само дотам да си задава въпроси що за съвпадение беше това. Да бъде повикан на мястото на престъплението, за да открие там Медоус. Едгар заговори пръв:

— Ще ми кажеш ли, Хари, какво толкова има тук? Донован изглежда така, сякаш всеки миг ще напълни гащите от зор при цялата работа, с която си го натоварил.

Бош запозна Едгар с проблемите си. Каза му за липсата на отчетливи следи в тръбата, за ризата върху главата, за счупения пръст и за това, че не можаха да намерят нож наоколо.

— Няма нож ли? — запита партньорът му.

— Нали с нещо е трябвало да разреже кутията от кока-кола на две, за да си направи „печка“… ако, разбира се, е било за него.

— Могъл е да си носи „печката“ приготвена предварително, а може и някой да се е вмъкнал в тръбата и да е задигнал ножа, след като човекът е умрял. Ако изобщо е имал нож.

— Да, да, възможно е, обаче няма никакви следи, които да ни подскажат нещо.

— Е, поне от личния му картон знаем, че е бил затънал съвсем с друсането. Такъв ли беше, когато го познаваше?

— Донякъде. Употребяваше и продаваше на други.

— Ето на — отдавна пристрастен, за когото не се знае какво ще му хрумне и какво ще предприеме. Това са изгубени хора, Хари.

— Той беше то спрял… поне така мисля. На ръката му има само едно прясно убождане.

— Хари, ти каза, че не си се виждал с този човек още от Сайгон. Откъде тогава знаеш дали го е спрял или не?

— Не съм го виждал, но разговарях с него по телефона. Обади ми се преди около година. Беше през юли или август. Отново го бяха прибрали по време на хайка. Разбрал от вестниците или как — не знам, че съм ченге. По това време тъкмо работех по случая с кукловода. Обади ми се от затвора „Ван Нюис“ и ме попита дали мога да му помогна да излезе оттам. Бил-прекарал вътре само трийсетина дни, но се чувствал съвсем смазан. Нямало да издържи този път да стои сам…

Бош замълча, без да довърши изречението докрай. След малко Едгар му напомни:

— И какво стана?… Хайде, Хари, кажи какво направи?

— Ами повярвах му. Поговорих с ченгето, което го беше задържало. Името му май беше Нъкълс. Веднага си помислих, какво добро име за улично ченге 7 7 Нъкълс (ам. жаргон) — будала. — Б. пр. . После се обадих на Социалната служба за ветерани от войната в Сепулведа и го вписаха в програмата. С Нъкълс се разбрахме някак. Той също е ветеран от войната. Обади се на градския прокурор и го помоли да говори със съдията за разрешение Медоус да бъде освободен. И така клиниката към службата за ветерани го взе на лечение. Шест седмици по-късно им се обадих и ми казаха, че е изкарал курса на лечението, оправил се е и вече върви на добре. Поне те така ми казаха. Бил на второ ниво, разговарял с психиатъра, минал на преглед пред лекарски съвет… След първото му обаждане повече не съм се чувал с него. Не ми се е обаждал, пък и аз не го потърсих.

Едгар се взираше в тефтерчето си, но Бош забеляза, че страницата, на която беше отворено, е празна.

— Слушай, Хари — рече Едгар, — все пак това е било преди повече от година. Доста дълго време за един наркоман, нали? Кой знае, за това време би могъл да спре и да почне отново друсането поне още три пъти. Не това ни тревожи в момента обаче. Въпросът е какво смяташ да правиш с това, което имаме дотук по случая? Какво си намислил днес?

— Ти вярваш ли в съвпадения? — запита Бош.

— Не знам. Аз…

— Съвпадения няма.

— Хари, нямам представа за какво говориш. Но знаеш ли какво си мисля? Не виждам тук нищо, което да ми прави особено впечатление. Този тип се намъква в тръбата, в тъмното дори може би не вижда какво прави, вкарва си малко повече „сокче“ и се тръшва. Това е. Може с него да е имало още някой, който на излизане да е заличил следите. Както и да му е взел ножчето. Има поне сто начина…

— Понякога нещата не са толкова прости, Джери. Тъкмо в това е проблемът. Неделя е, всеки иска да си отиде вкъщи, да поиграе голф, да погледа ръгби… или да продава къщи. Така или иначе на никого не му пука. Всеки си гледа кефа. Не разбираш ли, че те тъкмо на това разчитат?

— Кои са това „те“, Хари?

— Тези, които са свършили тая работа.

Бош замълча за момент. Не беше твърде убедителен за никого, почти и за самия себе си. Да разчита на чувството за отговорност на Едгар беше глупаво. Той щеше да напусне работата веднага щом навършеше двадесет години служба. Щеше да пусне обява в изданието на полицейските профсъюзи: „Пенсиониран служител от ЛАПД продава на колеги с отстъпка в комисионната.“ И щеше да прави по четвърт милион чисто на година от продажба на къщи на ченгета.