Майкл Коннелли - Хари

— Мамка ти! Не съм взимал никакъв бележник. Но това ще ти струва значката.

Бош ледено се усмихна.

— Давай! Никога няма да успееш.

Когато Бош и Частейн стигнаха до петия етаж, другите вече бяха в офиса на Хауард Елайъс. Той се състоеше от три помещения: приемна с бюро за секретарката, средна стая, в която имаше бюро за чиновника и кантонерки, заемащи две от стените. Третата, най-голямата стая беше кабинетът на самия Елайъс.

Докато Бош и Частейн минаваха през помещенията, другите мълчаливо стояха и умишлено не гледаха към тях. Беше ясно, че са чули суматохата във фоайето. Хари не им обърна внимание. Вече беше загърбил сблъсъка с детектива от вътрешния отдел и пренасочил мисълта си към обиска. Надяваше се да открият нещо, което да даде насока на следствието. Той обходи трите стаи, като правеше общи наблюдения. В кабинета забеляза, че през прозорците зад голямото полирано писалище на Елайъс се вижда огромното лице на Антъни Куин. То беше част от изображение на актьора с протегнати ръце на тухлената стена на сградата оттатък улицата.

Райдър влезе в кабинета зад него и също погледна през прозореца.

— Всеки път, когато идвам тук, се чудя кой беше този.

— Не знаеш ли?

— Сезар Чавес?

— Антъни Куин. Актьорът.

Тя не отговори.

— Предполагам, че е отпреди твоето време. Изображението се нарича „Папата на Бродуей“ и го представя така, все едно, че благославя всички бездомни наоколо.

— А, разбирам. — Не изглеждаше особено впечатлена. — Как ще процедираме?

Бош продължаваше да гледа към стенописа. Харесваше му, въпреки че му бе трудно да възприеме Антъни Куин като Христос. Но изображението като че ли пропускаше нещо в актьора — неговата сурова мъжественост и емоционална сила. Хари се приближи до прозореца и погледна надолу. Видя двама бездомници, спящи на паркинга под одеяла от вестници. Антъни Куин протягаше ръце над тях. Бош кимна. Тази картина беше едно от малкото неща, които го караха толкова много да харесва района. Също като Брадбъри и Ейнджълс Флайт.

Той се завъртя. Частейн и Лангуайзър бяха влезли в стаята зад Райдър.

— Аз ще се заема с кабинета. Киз и Джанис отиват в стаята с кантонерките.

— И какво? — попита Частейн. — Ние с Дел поемаме приемната, така ли?

— Да. Опитайте се също да намерите имената на секретарката и чиновника. Днес ще трябва да поговорим с тях.

Частейн кимна, но Бош виждаше, че е ядосан.

— Знаеш ли какво? — прибави Хари. — Защо първо не идете да потърсите някакви кашони? Ще трябва да изнесем оттук адски много папки.

Частейн напусна кабинета, без да каже нищо. Бош хвърли поглед към Райдър и видя, че го гледа укоризнено.

— Какво?

— Нищо. Отивам в стаята с папките.

Тя излезе и го остави заедно с Лангуайзър.

— Всичко наред ли е, детектив?

— Да. Захващам се за работа. Ще направя каквото мога, докато не се появи вашият независим адвокат.

— Вижте, съжалявам. Но вие сам ме повикахте да ви съветвам. Продължавам да смятам, че така ще е най-правилно.

— Е, ще видим.

През следващия един час Бош методично претърсваше бюрото на Елайъс, разглеждаше вещите му, календара със срещите и документите му. Най-много време му отне четенето на няколкото бележника, в които имаше списъци с неща, които адвокатът е трябвало да направи, рисунки с молив и общи бележки от телефонни разговори. На корицата на всеки от бележниците имаше дата. Като че ли Елайъс изразходваше по един на седмица. Бош не откри нищо, което да му се струва от значение за следствието. Но за обстоятелствата около убийството се знаеше толкова малко, че нещо на пръв поглед маловажно по-късно можеше да се окаже съществено.

Преди да отвори последния бележник отново му позвъни Едгар.

— Хари, нали каза, че в телефонния секретар имало съобщение?

— Точно така.

— И него го няма.

Бош се облегна назад на стола на Елайъс и затвори очи.

— По дяволите!

— Да, изтрито е. Порових в машинката. Не е с касета, а с микрочип. Чипът е изтрит.

— Добре — ядосано отвърна Бош. — Продължавай с обиска. Когато свършите, питай охраната кой е влизал и излизал от блока. Провери дали имат видеокамери във фоайето или на паркинга. Някой е влизал след като съм си тръгнал оттам.

— Ами Частейн? Той беше с теб, нали?

— Не се безпокоя за Частейн.

Той изключи, изправи се и отиде до прозореца. Не можеше да се примири с чувството, което все повече го глождеше — че някой го върти на пръста си.

Бош въздъхна и се върна към последния бележник на Хауард Елайъс. Докато го прелистваше, той се натъкна на бележки за човек, посочен като „Паркър“. Не вярваше, че това е истинското му име, а по-скоро представляваше код за някой от центъра „Паркър“. Бележките бяха предимно списъци с въпроси, които Елайъс очевидно бе имал намерение да зададе на „Паркър“, както и записки от разговори с този човек. Бяха в съкратена форма или адвокатът имаше собствена система за стенографиране, но и в двата случая трудно се поддаваха на дешифриране. На други места обаче бележките бяха пределно ясни. Една от тях показваше, че Елайъс е имал сигурен източник в центъра „Паркър“.