Майкл Коннелли - Хари

— Ами, него и още няколко души. Заключих вратата веднага, щом излязоха. После в сградата не остана никой друг, освен мен.

— Знаете ли кои бяха другите?

— Единият беше помощникът на господин Елайъс или както там се казваше.

— Секретар? Чиновник?

— Да, чиновник. Точно така. Младият студент, който му помагаше със съдебните дела.

— Знаете ли името му?

— Не, никога не съм го питал.

— Добре, ами другият?

— Не го познавам.

— Виждал ли сте го да идва тук?

— Да, тръгваха си заедно последните няколко вечери. Струва ми се, че няколко пъти преди това съм го виждал да идва и сам.

— Офис ли има тук?

— Не, поне аз не зная.

— Може би е бил клиент на господин Елайъс?

— Откъде да зная?

— Чернокож или бял?

— Чернокож.

— Как изглеждаше?

— Ами, не съм се вглеждал внимателно.

— Казахте, че сте го виждали и по-рано. Как изглеждаше?

— Просто си изглеждаше нормално. Той…

Бош все повече губеше търпение, макар да не знаеше защо. Пазачът изглежда полагаше всички усилия да си спомни. В полицейската работа беше нещо съвсем обичайно да се сблъскваш със свидетели, неспособни да опишат някой, когото са виждали. Хари дръпна заповедта за обиск от ръката на младежа и я върна на Делакроче. Лангуайзър поиска да я види и започна да я чете, докато Бош продължи с пазача.

— Как се казвате?

— Робърт Кортланд. Включен съм в списъка на чакащите за полицейската академия.

Бош кимна. Повечето служители от охраната в града чакаха да ги приемат в полицията. Фактът, че чернокожият Кортланд още не е в академията говореше, че има някакъв проблем. Управлението правеше всичко възможно, за да привлича представители на малцинствата. Трябваше да има някаква причина да оставят младежа в списъка на чакащите за академията. Вероятно беше признал, че пуши марихуана, не отговаряше на минималните изисквания за образование или пък бе имал сблъсъци със закона като малолетен.

— Затвори си очите, Робърт.

— Моля?

— Просто си затвори очите и се отпусни. Помисли за мъжа, когото си видял. Кажи ми сега как изглежда.

Кортланд се подчини и след малко им даде по-подробно, но все още непълно описание.

— Беше приблизително еднакъв на ръст с господин Елайъс. Но главата му беше бръсната. Лъщеше. Имаше малка брадичка под долната устна.

Той отвори очи.

— Това е всичко.

— Всичко ли? — приятелски попита Бош. — Робърт, така няма да те приемат в академията. Трябва ни още. На каква възраст беше мъжът?

— Не зная. Тридесетина-четиридесет.

— И това е нещо. Само десет години разлика. Слаб ли беше? Или дебел?

— Слаб, но мускулест. Нали разбирате, беше много як.

— Струва ми се, че описва Майкъл Харис — каза Райдър.

Бош погледна към нея. Харис беше ищецът по делото „Черния войн“.

— Правдоподобно е — продължи тя. — Процесът започва в понеделник. Сигурно са работили до късно, за да се подготвят.

Хари кимна и тъкмо се канеше да освободи Кортланд, когато Лангуайзър неочаквано се намеси, без да откъсва очи от последната страница на заповедта за обиск.

— Мисля, че имаме проблем с това.

Всички погледнаха към нея.

— Добре, Робърт. — каза Бош. — Ще се оправим сами. Благодаря ти за помощта.

— Сигурни ли сте? Не искате ли да ви придружа до горе, да отключа вратата или нещо друго?

— Не, имаме ключ. Ще се оправим.

— Добре тогава. Ако ви потрябва нещо, аз ще съм в стаята на охраната зад стълбището.

— Благодаря.

Кортланд закрачи натам, откъдето беше дошъл, но после спря и се завъртя.

— А, не знам дали знаете, но по-добре петимата да не се качвате едновременно на асансьора. Тая стара бракма сигурно няма да издържи такава тежест.

— Благодаря, Робърт — отново каза Бош.

Той изчака пазачът да изчезне зад стълбището и се обърна към Лангуайзър.

— Госпожице Лангуайзър, сигурно досега не сте вземали участие в много разследвания. Ще ви дам един съвет — никога не заявявайте, че има проблем със заповедта за обиск пред някой, който не е ченге.

— По дяволите, съжалявам. Не…

— Какво м има на заповедта? — попита Делакроче. Гласът му издаваше, че очевидният пропуск в работата му го е обезпокоил. — Съдията каза, че всичко било наред.

Лангуайзър погледна надолу и размаха заповедта. Страниците се развяха като криле на кацащ гълъб.

— Просто мисля, че в случай като този е най-добре да сме абсолютно сигурни какво правим, преди да влезем вътре и да започнем да отваряме папките.

— Да, ще се наложи да отворим папките — отвърна Бош. — Там ще са имената на повечето заподозрени.