Майкл Коннелли - Хари

Бош си погледна часовника.

— Добре, сега е пет и половина. Най-късно до осем и трийсет трябва да сме свършили с обиските. Взимайте всичко, което ви се стори интересно. По-късно ще го проверим. Заместник-началникът Ървинг ни е издействал да работим в заседателната зала до кабинета му в центъра „Паркър“. Но преди да отидем там, искам всички да се срещнем тук в осем и половина.

Той посочи към високия жилищен блок срещу Ейнджълс Флайт.

— Тогава ще се заемем с онзи блок. Не искам да го оставяме за по-късно, за да не изпуснем вероятни свидетели.

— Ами срещата със заместник-началник Ървинг? — попита Фуентес.

— Тя е в десет часа. Би трябвало да успеем. Но не се безпокойте. Даже да не свършим дотогава, аз ще отида на срещата, а вие ще продължите. Следствието е на първо място. Той няма да възрази.

— Хей, Хари? — рече Едгар. — Ако свършим преди осем и половина, може ли да закусваме?

— Да, естествено, но не искам да пропуснем нещо. Не претупвайте обиска, за да успеете за палачинките си.

Райдър се усмихна.

— Знаете ли какво — каза Бош. — Ще се погрижа в осем и половина тук да ни очакват понички. Ако можете, просто почакайте дотогава. Добре, да действаме.

Той извади връзката с ключовете на Хауард Елайъс. Извади тези от апартамента и поршето и ги даде на Едгар. Поне два-три ключа бяха от офиса, други два-три от дома му в Болдуин Хилс. Оставаха още четири и Бош се замисли за гласа от телефонния секретар. Може би Елайъс имаше ключове от дома на любовницата си.

Прибра връзката обратно в джоба си и каза на Райдър и Делакроче да се качват на колите си и да тръгват за Брадбъри. Двамата с Частейн щяха да се спуснат с железницата и да повървят пеш по пътя, по който би трябвало да е минал Елайъс от офиса си до долната спирка на Ейнджълс Флайт. Когато детективите се разделиха и заминаха по задачите си, Хари отиде до прозореца на станцията и потърси с поглед Елдридж Пийт. Възрастният мъж седеше на стола до касата със слушалки и затворени очи. Бош внимателно почука по стъклото, но въпреки това операторът се сепна.

— Господин Пийт, сега искам още веднъж да се спуснем долу. После можете да заключите и да се приберете вкъщи при жена си.

— Добре, както кажете.

Хари кимна и понечи да закрачи към мотрисата, после спря и отново погледна към Пийт.

— Вътре има много кръв. Имате ли човек, който да почисти, преди да отворите утре?

— Не се безпокойте, аз ще се заема. В килера имам парцал и кофа. Свързах се с началника си. Още преди вие да дойдете. Каза ми да почистя Оливет, за да е готова за утре сутрин. В събота започваме в осем.

Бош кимна.

— Добре, господин Пийт. Съжалявам, че се налага да го направите.

— Винаги поддържам мотрисите чисти.

— Освен това, по въртележката на долната спирка е останал прах за снемане на отпечатъци. Много трудно се чисти, ако се изцапате.

— Ще се оправя и с него.

Хари кимна.

— Е, тази нощ много ни помогнахте. Благодаря ви.

— Тази нощ ли? По дяволите, вече е сутрин.

Пийт се усмихна.

— Сигурно сте прав. Довиждане, господин Пийт.

Бош понечи да се отдалечи, но после отново се върна при възрастния мъж.

— Още нещо. Вестниците дълго време ще са пълни с материали за случая. Ще го предават и по телевизията.

Не искам да ви казвам какво да правите, но защо не помислите да си откачите телефона, господин Пийт? И да не отваряте входната врата на всекиго.

— Ясно.

— Добре.

— И без това цял ден ще спя.

Бош за последен път му кимна и се качи на мотрисата. Частейн вече седеше на една от пейките до вратата. Хари мина покрай него и отново отиде в отсрещния край, където бе паднал Хауард Елайъс.

Железницата потегли веднага щом седна. Той погледна през прозореца и видя сивата светлина на зората покрай високите офис сгради на изток. Отпусна се на пейката и силно се прозя, без да си прави труда да покрива устата си с ръка. Прииска му се да легне. Пейката беше от твърдо, излъскано дърво, но изобщо не се съмняваше, че бързо ще заспи и че ще сънува Елинор и местата, където на човек не му се налага да заобикаля кървави локви.

Бош пропъди тази мисъл и бръкна в джоба си. Едва тогава си спомни, че там вече няма цигари.

Брадбъри беше перлата на градския център. Построен преди повече от век, неговата красота беше старинна, но въпреки това по-бляскава и трайна, отколкото на небостъргачите от стъкло и мрамор, които стърчаха над него като фаланга от жестоки пазачи, заобиколили прекрасно дете. Чудните му линии и глазирани плочки бяха издържали на предателството и на човека, и на природата. Бе издържал на земетръси и бунтове, на периоди на забрава и разруха, на град, който често не си правеше труда да опази малкото си културна история и корени. Бош смяташе, че в Лос Анджелес няма по-красива сграда — въпреки поводите, по които беше влизал вътре през годините.