Майкл Коннелли - Хари

Прозорците и външните лампи не светеха. Ако това наистина е домът на адвоката, помисли си Хари, защо никой не го очаква?

На кръглата отбивка бе паркиран автомобил, но не порше или волво, а стар камаро, пребоядисан, с хромирани тасове на колелата. Отдясно на къщата имаше двуместен гараж, но вратите му бяха затворени. Частейн спря зад камарото.

— Хубава кола — каза той. — Знаеш ли, не бих я оставял нощем навън. Даже и в квартал като този. Прекалено близо е до джунглата.

Той изключи двигателя и посегна към вратата.

— Хайде да почакаме малко тук — спря го Бош. После отвори куфарчето си и се свърза с централата.

Поиска отново да проверят адреса на Елайъс. Нямаше грешка. Той помоли телефонистката да провери и номера на камарото. Оказа се, че е регистриран на името на Мартин Лутър Кинг Елайъс, осемнадесетгодишен. Бош благодари и затвори.

— На верния адрес ли сме? — попита Частейн.

— Така изглежда. Камарото трябва да е на сина му. Но като че ли тази нощ никой не очаква татко да се прибере вкъщи.

Бош отвори вратата и излезе навън, последван от Частейн. Когато приближиха до вратата, видя слабата светлина на звънеца. Натисна го и в смълчаната къща из-кънтя остър звън.

Изчака и натисна бутона още два пъти преди лампата на портала над тях да светне. През вратата се разнесе сънен, но разтревожен женски глас:

— Кой е?

— Госпожа Елайъс? — попита Бош. — От полицията сме. Трябва да поговорим с вас.

— От полицията ли? За какво?

— Отнася се за съпруга ви, госпожо. Може ли да влезем вътре?

— Преди да ви отворя, трябва да се легитимирате.

Бош извади служебната си карта и я вдигна нагоре, но после забеляза, че на вратата няма шпионка.

— Завъртете се — каза жената. — Към колоната.

Детективите се обърнаха и видяха, че на една от колоните е монтирана камера. Бош се приближи до нея и вдигна нагоре картата си.

— Виждате ли я? — високо попита той.

Чу вратата да се отваря и се завъртя. На прага стоеше жена в бял халат, с копринен шал, увит около главата.

— Няма нужда да викате — каза тя.

— Извинете.

Тя очевидно нямаше намерение да ги кани вътре.

— Хауард не си е вкъщи. Какво искате?

— Хм, може ли да влезем, госпожо Елайъс? Искаме…

— Не, не можете да влезете в дома ми. В моя дом. Тук никога не е влизал полицай. Хауард не би го допуснал. Нито пък аз. Какво искате? Да не би с Хауард да се е — случило нещо?

— Хм, страхувам се, че да, госпожо. Наистина ще е по-добре, ако…

— О, Господи! — изпищя тя, — Убили сте го! Най-после успяхте да го убиете!

— Госпожо Елайъс — започна Бош. Искаше му се да се е подготвил по-добре за предположението, което би трябвало да се досети, че съпругата на адвоката ще направи. — Трябва да седнем и да…

Отново беше прекъснат, този път от нечленоразделен, гърлен звук. Жената наведе глава и се облегна на касата на вратата. На Хари му се стори, че Мили Елайъс ще припадне и понечи да я хване за раменете. Тя се отдръпна така, все едно, че е видяла чудовище.

— Не! Не! Не ме докосвайте! Вие… вие сте убийци! Убийци! Вие сте убили моя Хауард. Хауард!

Последната дума като че ли отекна из целия квартал. Бош хвърли поглед зад себе си. Почти очакваше улицата да е пълна със зяпачи. Разбираше, че трябва да се справи с жената, да я накара да ги пусне вътре или поне да замълчи. Тя вече виеше с цяло гърло. Междувременно, Частейн стоеше като парализиран от сцената, която се разиграваше пред очите му.

Хари се готвеше отново да се опита да докосне жената, когато забеляза движение зад гърба й и някакъв младеж я прегърна изотзад.

— Мамо! Какво има? Какво се е случило?

Тя се завъртя и се отпусна в ръцете му.

— Мартин! Мартин, убили са го! Баща ти!

Мартин Елайъс вдигна поглед над главата на майка си и впи очи в Бош. Устните му оформиха онова шокирано и мъчително „О“, което детективът беше виждал толкова много пъти. Внезапно той осъзна грешката си. Трябваше да прати тук Едгар или Райдър. Навярно Райдър. Тя щеше да им въздейства по-успокоително. Благото й поведение и цветът на кожата й щяха да свършат повече работа, отколкото те двамата.

— Синко — най-после излязъл от вцепенението си, каза Частейн, — трябва да седнем за малко вътре и да поговорим.

— Не ме наричайте „синко“! Не съм ви син.

— Господин Елайъс — рязко каза Бош. Всички — включително Частейн — погледнаха към него. Той продължи, вече с по-спокоен, по-тих глас: — Мартин, трябва да се погрижите за майка си. Ние ще ви разкажем какво се е случило и ще ви зададем няколко въпроса. Колкото по-дълго стоим тук и викаме, толкова по-късно ще можете да се погрижите за нея.