Майкл Коннелли - Град от кости

— Мисля, че „пипнал“ не е съвсем точната дума — намеси се Едгар. — Но ще проверим за това в досието ви.

Трент скри лице в шепи от отчаяние, а Бош погледна Едгар, който му кимна, че е приключил. Бош взе касетофона и го пъхна в предния джоб на якето си, но без да го изключва. Беше научил този трик при един случай преди година: понякога най-ценни за разследването неща се казват, когато разпитваният остане със заблуждението, че записът е приключил.

— Господин Трент, благодарим за помощта ви. Ще тръгваме. Но може да се наложи пак да разговаряме утре. На работа ли сте?

— Господи, само не ми звънете там! Нуждая се от тази работа, а вие може да съсипете всичко. — Той даде на Бош номера на пейджъра си. Бош си го записа и тръгна към изхода.

Преди да го последва, Едгар направи последно уточнение:

— Господин Трент, работите във филмовата индустрия, знаете какъв е редът — обаждате ни се, ако решите да напускате града. Ако не го направите и се наложи да ви издирваме… последствията няма да ви харесат.

Трент отговори монотонно, погледът му беше втренчен някъде надалеч:

— Никъде няма да ходя. А сега, моля ви, си тръгвайте и ме оставете сам.

Те излязоха и Трент затръшна вратата след тях.

Когато стигнаха до улицата, внезапно ги заслепи ярка светлина. Репортерка, следвана от оператора си, почти ги атакува.

— Привет, детективи. Джуди Съртейн, новините на Канал Четири. Имаме ли пробив в случая с костите?

— Без коментар — излая Едгар. — И изключете тази проклета светлина.

Бош най-сетне успя да фокусира репортерката и я позна — беше от групата на журналистите, които бяха спрени на загражденията. Също така му беше ясно, че „без коментар“ не е начин за излизане от ситуацията. Трябваше медиите да се задържат по-далеч от Трент.

— Не — отговори той. — Никакъв пробив. Просто рутинни процедури.

Съртайн тикна микрофона си в лицето на Бош.

— Защо се върнахте в квартала?

— Привършване рутинната обиколка на обитателите. Нямах възможност досега да говоря с един от тях, това е всичко. — Надяваше се да забележи досадата в тона му. — Съжалявам, нямам сензация за вас тази вечер.

— Беше ли този съсед или някой от съседите полезен за разследването?

— Засега работата ни върви трудно въпреки съдействието на жителите на квартала. Някои от тях дори не са живеели тук по времето, когато са заровени костите. — Бош посочи къщата на Трент. — Този господин например. Научихме, че е купил къщата си през осемдесет и седма, тоест след убийството.

— Значи обратно в отправната точка?

— Нещо такова. Това е наистина всичко, което мога да ви кажа. Лека вечер.

Той мина покрай репортерката и се отправи към колата си. Малко по-късно тя го настигна, вече без оператора си.

— Детектив, трябва ми името ви.

Бош извади визитна картичка от портфейла си и й я подаде. Само с името и номера на участъка.

— Вижте, мога да гарантирам анонимността ви, ако желаете да ми кажете нещо неофициално — каза Съртейн. — Каквото и да е, без камера.

— Нямам какво. Лека вечер.

В момента, когато вратата на колата се затвори, Едгар изруга.

— Как, по дяволите, знаеше, че ще сме тук?

— Вероятно някой й се е обадил. Два дни вися тук, докато копахме. Правила е мили очи на съседите и се е сприятелила с някого. Освен това едва ли бихме могли да се скрием. — В рамките на програма, целяща да направи полицаите по-забележими на улицата, колите бяха боядисани в чер-но-бяло, без сигнални лампи.

От колата се виждаше как репортерката и операторът тръгват към вратата на Трент. Бош бързо извади мобифона си и се накани да звънне на Трент, за да го предупреди да не отваря, но се сети, че в този район няма сигнал, и изруга:

— Проклятие!

— Късно — каза Едгар. — Да се надяваме, че ще прояви разум.

Вратата на къщата се отвори и на прага се появи Трент, мигновено окъпан в бялата светлина на камерата. Той каза няколко думи, махна с ръка и затвори вратата.

Бош обърна колата и потегли към участъка.

— Какво следва? — попита Едгар.

— Трябва да погледнем съдебните му материали.

— Първо с това ще се заема.

— Не. Първо искам да разнесем заповедите за претърсване по болниците. Трябва да идентифицираме момчето, та евентуално да го свържем с Трент. Давай да се срещнем в районния съд на Ван Найс в осем. Даваме ги за подпис и си ги разделяме. — Бош избра този съд, защото се намираше близо до мястото, където живееше Едгар, и можеха да почнат работа веднага след като получеха съдийско съгласие.