Майкл Коннелли - Град от кости

Трент разпери широко ръце.

— Не знам как! Не знам нищо за случая! Как да ви помогна като всъщност не знам за какво точно става дума?

— За начало можете да ни покажете къщата. Ако ми помогнете да се отпусна с вас, може би ще успея да видя нещата от вашата страна. Но засега… разполагам само с миналото ви и с костите, намерени съвсем близо до къщата ви. А това не е във ваша полза.

Трент се изправи и ги подкани с жест към вътрешността на къщата.

— Хубаво. Гледайте, колкото щете. Но нищо няма да намерите. Нищо!

Бош погледна Едгар и му кимна, в смисъл „заеми се с него, докато огледам“.

— Благодаря ви, господин Трент — каза той и се изправи.

Когато тръгна по коридора към задната част на къщата, чу Трент да казва:

— Спомням си само, че децата играеха… — и спря, осъзнал, че всяко споменаване на деца само ще засили подозренията към него.

— Харесваше ли ви да гледате как децата си играят, господин Трент? — попита Едгар.

Бош остана скрит на мястото си в коридора, заслушан в разпита.

— Не можех да ги видя, ако бяха в гората. Понякога се качвах с колата или разхождах кучето си, докато беше живо, и виждах деца да се катерят нагоре. Момиченцето от другата страна на улицата. Децата на Фостърови. Всички деца от квартала. Правото на преминаване е на общината — това е единственият неразработен парцел наоколо. Затова се качваха там да играят. Някои съседи мислеха, че по-големите се качват, за да пушат, и се притесняваха, че може да причинят огромен пожар.

— За кой период говорите?

— Когато се преместих да живея тук. Не съм се замесвал в тия истории. Съседите, които живееха тук по-отрано, се занимаваха с тях.

Бош продължи по коридора. Къщата беше малка, не по-голяма от неговата. Коридорът завършваше с три врати — две за спални и една за килер за чаршафи и друго домашно бельо. При чаршафите нямаше нищо, достойно за внимание, и Бош влезе в дясната спалня — тази на Трент. Чиста и подредена, само по бюрата и до кревата бяха натрупани разни джунджурии, вероятно необходими за работата на Трент.

След това провери килера. На горния рафт имаше няколко кутии, в които се съхраняваха стари, износени обувки. Явно Трент не се разделяше със старите, след като си купеше нови. Може би и те ставаха част от работния му инвентар. В една от кутиите имаше стари ботуши със засъхнала пръст по подметките. Бош си отбеляза да вземе това предвид при обиска. Сегашното посещение включваше само повърхностен оглед. Ако Трент официално станеше заподозрян, щеше да има и обиск и ботушите биха били добра отправна точка, при положение че вече беше заявил, че никога не се е качвал на хълма. Съществено при следователската работа със заподозрени беше улавянето им в лъжа.

Иначе нито в килера, нито във втората спалня и банята към нея нямаше нещо подозрително. Но пък Трент бе разполагал с години да прикрие следите си. Включително и възможността да направи повторна проверка през трите дни, след като Едгар беше разговарял с него.

След като приключи със задната част на къщата, Бош влезе през една кухненска врата в гаража. В две клетки бяха разположени караваната на Трент и купчини кутии, надписани като съдържащи багаж от различни стаи. Първоначално Бош си помисли колко е странно, че Трент още не е разопаковал всичкия си багаж, при положение че се е нанесъл преди двайсет години, но после се сети, че отново става дума за неща, свързани с професията на домакина.

Една от стените беше покрита с глави от различен дивеч, с втренчени в него стъклени очи. Полазиха го тръпки — цял живот беше мразил подобни гледки.

Остана още няколко минути в гаража, да разгледа по-специално една кутия, маркирана с етикет „Стая на момчето 9-12“. Съдържаше играчки, модели на самолети, скейтборд и футболна топка. Бош се сети за тениската с надпис „Солид Сърф“ и разгледа скейтборда по-внимателно.

През странична врата от гаража се излизаше на пътека, водеща към задния двор. По-голямата част от него се заемаше от басейн, който стигаше до обрасъл с дървета наклон. В тъмнината не се виждаше особено и Бош реши да разгледа външната част през деня.

Цялата обиколка отне двайсет минути. Когато Бош се върна в дневната, Трент го погледна очаквателно.

— Доволен ли сте?

— Засега, господин Трент. Оценявам вашата…

— Виждате ли? Няма край. „Засега“. Няма да ме оставите на мира, нали? Ако бях пласьор на наркотици или обирач на банка, щях да си изплатя дълговете и повече нямаше да ви видя. Но само защото съм пипнал някакво момче преди сто години, ще съм виновен цял живот.