Майкл Коннелли - Град от кости

Болеше го главата от взиране в екрана и попиване на толкова истории, пропити със скръб. Дори не беше пипнал сандвича си.

Върна пликовете с микрофилмите и реши да свърши компютърната работа в централното управление, вместо да се връща в Холивуд. От Паркър Сентър щеше да излезе на магистрала 10 и по нея директно да стигне до Венис.

В помещението на отдела „Кражби и убийства“ имаше само двама детективи на смяна — гледаха мач по телевизията. Кизмин Райдър, бившата партньорка на Бош, а някакъв мъж. Когато видя Бош, Райдър се изправи и се усмихна.

— Хари, какво правиш тук?

— Работя по един случай. Нещо против да използвам някой от компютрите ви?

— Оная работа с костите? Чух за нея по новините. Хари, това е Рик Торнтън, партньорът ми.

Бош стисна ръката му и се представи.

— Ела на моето бюро — каза Райдър. — Можеш да използваш компютъра ми. — Тя го настани на стола си. — Само си клатим краката. Никаква работа. А пък аз не обичам футбол.

— Не се оплаквай от скучните дни. Не са ли ти го казвали?

— Да, предишният ми партньор. Единственото смислено нещо, казано от него.

— Права си.

— С нещо да помогна?

— Проверявам имена, нищо особено.

Бош извади от куфарчето си дневника на разследването. Отвори го на страницата с имената и адресите на разпитаните, живеещи на Уъндърланд Авеню. Подобна проверка беше съвсем редовна практика.

— Искаш ли кафе или нещо друго? — попита Райдър.

— Няма нужда. Благодаря, Киз. — Той кимна към Торнтън, който седеше с гръб към тях в другия край на стаята.

— Как е?

Тя сви рамене и прошепна:

— От време на време ми дава да свърша някоя истинска детективска работа.

— Винаги можеш да се върнеш в Холивуд — прошепна той в отговор.

Започна да вкарва паролите за влизане в компютъра на Националния индекс на престъпленията и Райдър моментално се обади:

— Хари, ти още пишеш с два пръста!

— Толкова мога, Киз. Така съм го правил почти трийсет години. Да не би да очакваш отгоре да ми дойде как да пиша с десет? Също така испанският ми все още не е блестящ, а и не мога да танцувам. Само от една година не сме заедно.

— Я ставай, динозавър такъв. Аз ще я свърша тая работа. Иначе ще нощуваш тук.

Бош вдигна ръце в знак, че се предава. Тя зае мястото му и затрака по клавиатурата.

— Също като едно време — каза Бош.

— Не ми напомняй. Гадната работа беше винаги за мен.

— Виж, не го правя нарочно. Не знаех, че ще си тук.

— Да бе! Я по-добре кажи за придобивката?

— Какво?

— Чу ме. Новобранчето, с което ъъъ… излизате.

— Как, по дяволите, вече си научила?

— Защото съм опитен събирач на информация. И все още имам връзки в Холивуд. Хубава ли е? Това е всичко, което исках да знам. Не си вра носа.

— Да, хубава е. Почти не я познавам. Изглежда, знаеш повече за нас, отколкото знам аз.

— Ще вечеряте ли заедно днес?

— Да, ще вечеряме заедно.

— Хари! — Шеговитите нотки в гласа на Райдър изчезнаха.

— Какво?

— Имаме много добро попадение.

Бош се наведе и погледна екрана. После каза:

— Днес май няма да вечерям.

Бош спря колата пред къщата и огледа тъмните й прозорци.

— Връзва се — каза Едгар. — Обаче той отдавна е издухал. — Сърдеше се на Бош, който му се беше обадил у дома. Както виждаше нещата, така и така костите си бяха лежали кротко в земята двайсет години — какво пречеше да се изчака до понеделник сутринта, за да се разговаря с този човек? Но Бош каза, че щял да отиде и сам, ако Едгар не искал да дойде с него, така че той нямаше избор.

— Не, вкъщи си е — каза Бош.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Бош погледна часовника си и записа времето и адреса в малкия си бележник. Сети се, че точно в тази къща беше забелязал да се дърпат пердетата, когато обикаляше тук след първото повикване.

— Да вървим — каза той. — Ти си разпитвал, ти ще започнеш разговора. Аз ще се намеся, когато е подходящо.

Мъжът, за когото говореха, се казваше Николас Трент. Живееше сам в къща, намираща се само през две къщи от хълма, където бяха намерени костите. Петдесет и седем годишен, ерген, бездетен. По време на първия им разговор беше казал на Едгар, че се занимава с вътрешно обзавеждане за едно студио в Бърбанк. Не знаел нищо за костите и не можел да помогне по никакъв начин.

Едгар потропа силно на вратата и двамата зачакаха.

— Господин Трент, полиция — каза той високо. — Детектив Едгар. Отворете, ако обичате.

Тъкмо вдигна ръка да потропа отново, когато входната лампа светна. Вратата се открехна и през процепа надникна мъж с обръсната глава.