Майкл Коннелли - Законът на Бош

Посочих татуировката й.

— Това майка ти ли е?

— Погледни по-хубаво и ще видиш.

Наведох се над бара. Тя прегъна лакът и сви мускулите си няколко пъти. Докато бицепсът се разширяваше и после се отпускаше, бузите на Мерилин се издуваха и пак хлътваха.

— Все едно ти духа, нали? — попита барманката.

— Страхотно е. Обзалагам се, че го показваш на всички момчета.

— Това струва ли десет долара?

Приготвих се да й кажа, че знам места, където може да ми го направят наистина за десет долара, но после се отказах. Оставих я и тръгнах по коридора зад бара. Там видях врати на тоалетни и после друга, на която пишеше „Само за управата“. Не потропах. Влязох и се озовах в още един коридор с врати от двете страни. На третата пишеше „Лайнъс“ и аз я отворих, пак без да почукам.

Лайнъс Саймънсън седеше зад отрупано с книжа бюро. Познах го от снимката в списанието. До него имаше бутилка шотландско уиски и чаша. На черното кожено канапе седеше мъж, когото също познах от списание „Лос Анджелис“ — един от съдружниците му. Казваше се Джим Олифант. Той бе вдигнал крака на масичката за кафе и, изглежда, изобщо не се безпокоеше от посещението на човек, за когото са му казали, че е полицай.

— Ченге сте, нали — рече Саймънсън и ми направи знак да вляза. — Затворете вратата.

Представих се, но не казах дали съм ченге.

— Аз съм Лайнъс, а това е Джим. Какво има? Какво можем да направим за вас?

Вдигнах ръце, сякаш нямах какво да крия.

— Не съм сигурен какво можете да направите за мен. Исках само да се отбия и да се представя. Работя по случая Анджела Бентън, който е свързан с обира на „Банка ЛА“.

— „Банка ЛА“? Стара история. — Лайнъс погледна съдружника си и се изсмя. — Струва ми се, че беше в някой минал живот. Не искам да говоря за това. Неприятен спомен.

— Може би не толкова неприятен за вас, колкото за Анджела Бентън.

Саймънсън изведнъж стана сериозен и се наведе напред.

— Не разбирам какво правите тук. Не сте ченге. Те идват по двама. Ако пък сте ченге, тогава се легитимирайте. Какво искате? Покажете ми значката си.

— Не съм казал, че имам значка. Бях ченге, но вече не съм. Смятах, че ще ме познаете от онзи минал живот, за който споменахте.

Саймънсън отново погледна Олифант и се усмихна самодоволно.

— Защо трябва да ви познавам?

— Бях там в деня, когато ви простреляха в задника. Но от друга страна, вие се мятахте и крещяхте толкова силно, че вероятно не сте имали време да ме погледнете.

Той отвори широко очи от почуда, когато се сети кой съм и какво бях направил.

— По дяволите, вие сте ченгето, което застреля… — Лайнъс млъкна, преди да е казал името, и се обърна към Олифант. — Той улучи един от крадците.

Погледнах съдружника и видях, че и той ме е познал. В очите му блестеше омраза или може би гняв.

— Това не се знае със сигурност, защото така и не заловихме крадеца. Но мисля, че го улучих. И наистина бях аз. Усмихнах се гордо.

— За кого работите? — попита Саймънсън.

— Аз ли? Работя за човек, който няма да се спре пред нищо и няма да са откаже от разследването. Той ще разбере кой е убил Анджела Бентън и ще упорства, докато не го направи или не умре.

Лайнъс отново се ухили арогантно.

— Е, желая успех и на вас, и на него, господин Бош. Мисля, че трябва да си вървите. Ние тук имаме работа.

Кимнах и хвърлих на Олифант най-убийствения поглед в репертоара си.

— Е, ще се видим пак, момчета.

Излязох и тръгнах по коридора. Чет Бейкър пееше, „Моята странна любима“. Забелязах, че барманката показва татуировката си на двама мъже, които седяха на бара. Те се смееха. Познах ги. Останалите двама „крале“ от снимката в списанието.

Те ме видяха, престанаха да се смеят и ме проследиха с поглед до вратата.

На път за вкъщи спрях в денонощния магазин „Ралф“ на Сънсет Булевард и си купих пакет кафе. Едва ли щях да спя тази нощ. Преди срещата в кантората на Лангуайзър трябваше да обмисля всичко и да сглобя историята, която щях да разкажа.

По шосето по хълма към къщата ми има много завои и е трудно да се забележи в огледалото за обратно виждане дали имаш преследвач. Но на половината път има един широк завой, който позволява да погледнеш вдясно и да видиш изминатото разстояние. Имах навика да намалявам и да проверявам за „опашка“.

Тази нощ намалих повече от обикновено и наблюдавах по-дълго. Не очаквах, че посещението ми в „Чет“ е възприето по друг начин, освен като заплаха, и се оказа, че не греша. По пътя зад мен се движеше кола с угасени фарове. Натиснах леко педала за газта. След следващия завой засилих още и увеличих разстоянието. Стигнах до гаража си, грабнах пакета кафе и бързо слязох от мерцедеса. Скрих се в най-тъмния ъгъл на гаража и зачаках. След малко колата мина покрай къщата ми. Дълъг ягуар. Някой на задната седалка запали цигара и на светлината на пламъчето видях, че колата е пълна. Четиримата крале идваха за мен.