Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Винаги когато имам възможност.

Разбрах, че може би вече е забравил за излизането ни тази Вечер. Вероятно мислеше, че съм дошъл на урок. Стана ми Мъчно, че паметта му изневерява.

— Трябва да тръгвам, Шугар Рей. Имам работа.

— Добре, Хенри.

— Казвам се Хари.

— Нали това казах.

— Да де. Искаш ли да включа телевизора, или ще спищ?

— Включи го.

Изпълних желанието му, после се приближих до него, стиснах рамото му и тръгнах към вратата.

— „Готин живот“ — каза той.

Обърнах се и го погледнах. Шугар Рей се усмихваше. „Готин живот“ беше последната песен, която бяхме чули. Очевидно си спомняше къде сме ходили.

— Обичам тази песен — добави Шугар Рей.

— И аз.

Оставих го със спомените му за готин живот и тръгнах в нощта, за да поискам сметка от един крал за един изгубен живот. Не бях въоръжен, но не се страхувах. Чувствах, че съм получил Божията милост. Носех в себе си последната молитва на Анджела Бентън.

Малко след десет се приближих до входа на „Нат“ на Чероки, на половин пресечка от Холивуд Булевард. Още беше рано, но нямаше опашка. Нямаше кордон. Нямаше портиер, който да решава кого да пусне. Никой не събираше пари за куверт. Влязох и видях, че в заведението има само неколцина клиенти.

Бях ходил в „Нат“ много пъти в предишното му превъплъщение като бар, посещаван от хора, отдадени както на алкохола, така и на всеки друг аспект на живота. Барът не беше място за запознанства, освен ако не се брояха проститутките, които идваха да си починат. Не беше и място, където можеш да видиш известни личности, а място за пиене — в това се състоеше предназначението му, така че той имаше своеобразен облик и атмосфера. Когато влязох и видях лъскавия месинг и изящното дърво, осъзнах, че сега барът вече не е същият. Имаше блясък, но му липсваше атмосфера. Нямаше значение колко души се бяха редили на опашка да влязат в нощта на откриването му. Заведението нямаше да издържи още дълго. Разбрах това за петнайсет секунди. „Нат“ беше обречен.

Отидох направо на бара, където имаше трима посетители — приличаха на туристи от Флорида, търсещи развлечения в Калифорния. Барманката беше висока и слаба и облечена в задължителните черни джинси и тясна блуза, през която се очертаваха зърната на гърдите й. На бицепса й бе татуирана черна змия, чийто раздвоен червен език стигаше да лакътя, Където се виждаха белезите от иглата. Косата й беше по-къса От моята. На врата й бе татуиран баркод. Това ме накара да се Замисля за изящната шия на Елинор.

— Има куверт десет долара — каза барманката. — Какво да Ти Дам?

— За какво е кувертът? Тук е пълно мъртвило.

— За да влезеш.

Не посегнах дай дам парите. Наведох се над бара и тихо попитах:

— Къде е Лайнъс?

— Тази вечер не е тук.

— Тогава къде е? Трябва да говоря с него.

— Вероятно е в „Чет“. Нали там е кабинетът му. Обикновено започва да обикаля клубовете след полунощ. Ще ми платиш ли десетте долара?

— Не. Тръгвам си.

Тя се намръщи.

— Ченге си, нали?

Усмихнах се гордо.

— Почти двайсет и осем години.

Пропуснах да спомена, че вече съм напуснал полицията. Барманката можеше да вдигне телефона и да съобщи, че идва ченге. Това можеше да подейства в моя полза. Бръкнах в джоба си, извадих десет долара и хвърлих банкнотата на бара.

— Това не е куверт, а за теб. Направи си хубава прическа.

Тя се усмихна престорено и грабна парите.

— Благодаря, татенце.

Усмихнах се и излязох.

За десет минути отидох до „Чет“ на Санта Моника. Имах адреса благодарение на списание „Лос Анджелис“, където след статията бяха изброени всичките заведения на „Четиримата крале“.

Пред втория бар също нямаше опашка и вътре седяха неколцина клиенти. Започнах да си мисля, че след като те обявят за страхотен в туристическите справочници, бизнесът ти замира. „Чет“ беше копие на „Нат“. Дори барманката беше също толкова намръщена и имаше татуировки. Единственото, което ми хареса, беше музиката. Бяха пуснали Чет Бей-кър и реших, че в края на краищата „кралете“ имат вкус.

Барманката наистина приличаше на предишната — висока, слаба и цялата в черно. Само че на бицепса й бе татуирано лицето на Мерилин Монро.

— Ченге ли си? — попита тя още преди да съм казал нещо.

— Сигурно си разговаряла със сестра си. Вероятно ти е казала, че не плащам куверт.

— Спомена нещо такова.

— Къде е Лайнъс?

— В кабинета си. Казах му, че ще дойдеш.

— Много мило от твоя страна.