Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Смел си, Бош. Въртиш разни номера и си мислиш, че можеш да се измъкнеш безнаказано. От мен.

— Същото може да се каже и за теб.

— Ако се отнасяше до мен, нямаше да позволя, да ме изнудваш.

— Значи щеше да сбъркаш.

Той се наведе, сложи ръце на бюрото и се вторачи в очите ми.

— Ти си история, Бош. Светът те подминава, но ти се хващаш за сламка и се заяждаш с хора, които се опитват да опазят бъдещето.

Останах невъзмутим и се надявах, че го показах. Облегнах се назад и го погледнах.

— Защо не се успокоиш? Доколкото ми е известно, няма за какво да се притесняваш. Шефът ти е по-заинтересован да те покрие, отколкото да изясни нещата. Няма да пострадаш, Милтън. Мисля, че той е ядосан, че са те хванали, а не заради онова, което направи.

Той насочи заканително показалец към мен.

— Не се бъзикай с мен. В деня, в който поискам професионален съвет от теб, значи съм за лудницата.

— Чудесно. Тогава какво искаш?

— Искам да те предупредя. Пази се от мен, Бош. Защото няма да те оставя на мира.

— Ще бъда подготвен.

Милтън се обърна и излезе, като остави вратата отворена. След малко се върна Пипълс.

— Готов ли сте?

— Да.

— Къде е папката, която ви дадох?

— В кутията.

Той се наведе и махна капака, за да се увери в думите ми. Дори отвори папката, за да провери дали не съм взел някой лист.

— Добре. Да вървим. Вземете нещата си.

Тръгнах след него. Минахме през две охранявани врати и отново се-озовахме в коридора с килиите. Но преди да се приближим до огледалните прозорчета, Пипълс използва си карта, за да отключи една врата, и ме въведе стая за разпити с маса и два стола. На единия седеше Маусоува Азиз. В ъгъла вляво от вратата се бе облегнал агент, когото виждах за пръв път. Пипълс застана в другия ъгъл.

— Седнете — каза той. — Имате петнайсет минути.

Оставих на пода кутията, която носех, придърпах другия стол и седнах срещу Азиз. Той беше слаб и изглеждаше немощен. Под изрусената му коса бе израснала черна ивица. Подпухналите му очи бяха кръвясали. Запитах се дали гасят светлината в килията му. Нещата за него очевидно се бяха променили. Преди две години разпознаването му на Международното летище на Лос Анджелис бе довело до неколкочасово задържане, докато агентът се бе опитал да го разпита. Сега обаче го бяха затворили за неопределено време в светая светих на ФБР.

Не очаквах много от разговора, но смятах, че трябва да се срещна с Азиз, преди да реша дали да го приема, или отхвърля като заподозрян. След като преди няколко минути бях прегледал докладите на разузнаването, бях склонен да направя второто. Всичко, което свързваше терориста с Анджела Бентън, бяха парите. Когато го бяха арестували на границата, в него бе намерена една от стодоларовите банкноти от обира на снимачната площадка. Вероятно имаше много обяснения за това и започвах да мисля, че той не е замесен в убийството й и в обира.

Бръкнах в картонената кутия, взех папката с материалите по разследването на убийството на Анджела Бентън, разгърнах я на коленете си, където Азиз не можеше да я види, и извадих нейна снимка, която ми бяха дали родителите й. Фотографията бе направена в деня на дипломирането й в Университета на Охайо, две години преди смъртта й. Погледнах Азиз.

— Казвам се Хари Бош. Разследвам убийството на Анджела Бентън преди четири години. Познавате ли я?

Плъзнах снимката по масата и се вторачих в лицето му. Той погледна снимката, но не забелязах никаква реакция.

— Познавате ли я?

Азиз не отговори.

— Тя е работела за филмовата компания, която бе обрана. Някои от парите са намерени във вас. Как е станало това?

Той продължи да мълчи.

— Откъде дойдоха парите?

Азиз ме погледна, но не каза нищо.

— Тези агенти ли ви казаха да не отговаряте на въпросите ми?

Отново мълчание.

— Така ли е? Вижте какво, ако не я познавате, кажете ми.

Сломеният му поглед отново се насочи към масата. Разбрах, че е безполезно, макар че го знаех още преди да седна срещу него.

Станах и се обърнах към Пипълс.

— Може да си задържите остатъка от петнайсетте минути.

Пипълс се отмести от вратата и погледна към камерата над главата си. После завъртя пръст и електронната ключалка изщрака. Без да разсъждавам, тръгнах към вратата и я отворих. В същия миг чух зад себе си дивашки вик. Азиз се хвърли върху мен с цялата си тежест — може би около шейсет и пет килограма — и аз излетях в коридора.

Свлякох се на земята, а той скочи от гърба ми и побягна по коридора. Пипълс и другият агент хукнаха след него. Изправих се и видях, че са го хванали. Пипълс го държеше, а другият агент замахна и грубо го повали на пода.