Майкл Коннелли - Законът на Бош

Пипълс се обърна и се приближи до мен.

— Добре ли сте, Бош? — Нищо ми няма.

Нарочно се забавих, докато оправях дрехите си. Чувствах се неудобно. Азиз ме бе изненадал и знаех, че всички в стаята в другия край на коридора ще говорят за това.

— Не го очаквах. Забравил съм някои неща.

— Да. Не трябва да се обръщате с гръб към престъпниците.

— Ще си взема кутията.

Върнах се в стаята за разпити, сложих снимката на Анджела Бентън в кутията и я взех. Докато излизах, край Азиз. Агентът му бе сложил белезници и го водеше килията.

Двамата с Пипълс ги последвахме на безопасно разстояние.

— Е, значи всичко това беше за нищо — каза той.

— Може би.

— И можеше да бъде избегнато, ако…

Не довърши мисълта си, но аз го направих.

— Ако агентът ви не бе извършил онова издевателство пред камерата.

Пипълс спря и изчака другият агент и Азиз да минат през вратата.

— Уговорката ни ме безпокои — каза той. — Нямам гаранции. Навън може да ви прегази някой камион. Това означава ли, че записът ще стигне до новините?

Замислих се за миг и после кимнах.

— Да. По-добре се надявайте камионът да не ме уцели.

— Не искам да живея и да работя с това бреме на плещите.

— Не ви обвинявам. Какво смятате да направите с Милтън?

— Каквото ви казах. Ще го отстраня. Но още не съм му го казал.

— Е, обадете ми се, когато това стане. Тогава може да поговорим отново за бремето на плещите ви.

Той се накани да каже нещо, но после размисли и тръгна по коридора. Стигнахме до асансьора и Пипълс използва кодираната си карта, за да го повика.

— Няма да сляза долу с вас. Мисля, че си казахме достатъчно.

Кимнах и влязох в кабината. Пипълс ме наблюдаваше изпитателно може би за да се увери, че няма да се измъкна т асансьора и да се опитам да се нахвърля върху затворени-Те терористи.

Вратата започна да се затваря, но аз я подпрях с ръка.

— Агент Пипълс, не забравяйте, че адвокатката ми взе мерки за безопасността на записите и за своята. Ако с нея се случи нещо, все едно се е случило с мен.

— Не се тревожете, господин Бош. Няма да предприема нищо против нея или вас.

— Не се тревожа за това.

Двамата се вторачихме един в друг.

— Разбирам — каза той.

Вратата се затвори.

Играта ми с федералните агенти не беше съвсем за нищо, както бях подвел Пипълс да си мисли. Опитът ми да свържа Азиз с престъплението, което разследвах, може и да беше фалшива следа, но това се случва често. То е част от задачата. Сега обаче разполагах с пълния комплект материали по разследването и бях доволен. Разполагах и с полицейските материали от разследването на обира на снимачната площадка и на убийството на Анджела Бентън и играех с пълна колода карти. Това ми позволяваше да прогоня от съзнанието си случилото се през изминалите два дни, включително престоя ми в килията. Знаех, че ако искам да открия убиеца на Анджела Бентън, отговорът или поне ключът, който би предизвикал обрат в разследването, по всяка вероятност се намира в черната пластмасова папка.

Прибрах се вкъщи. Имах чувството, че може би съм спечелил от тотото, но трябва да проверя числата във вестника, за да съм сигурен. Влязох в трапезарията и разгърнах на масата всичко, което носех в кутията. Най-ценната ми придобивка бяха полицейските материали от разследванията на обира на снимачната площадка и на убийството на Анджела Бентън. Седнах и започнах да чета. Не станах да си взема кафе, вода или бира. Не пуснах музика. Съсредоточих се изцяло върху страниците, които обръщах една след друга. От време на време записвах по нещо в тетрадката си. Но предимно четях и осмислях. Сякаш се намирах в колата с Лотън Крос и Джак Дорси и разследвах случая заедно с тях.

След четири часа обърнах последния лист в папката. Бях прочел и разучил внимателно всеки документ. Нищо не ме порази като ключова улика, но не се отчаях. Продължавах Да мисля, че най-важната информация е пред очите ми. Винаги е така. Трябваше само да погледна нещата под друг ъгъл.

Единственото, което привлече вниманието ми, беше колко са различни Крос и Дорси. Знаех, че Дорси беше десет години по-голям от Крос и навремето му е бил наставник. Но от начина, по който бяха написани докладите, долових огромни разлики в характерите им. Докладите на Крос бяха описателни и съдържаха тълкувания. С Дорси беше обратното. Той обобщаваше всичко с няколко думи, докато Крос добавяше мнението си за държането на свидетелите. Предпочитах метода на Крос. Философията ми е да записвам всичко. Понякога минават месеци и дори години и нюансите избледняват, ако не са записани подробно.