Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Ще си помисля — казах аз. — Само това мога да ти обещая.

Крос отмести поглед към телевизионния екран над лявото ми рамо.

— Колко е часът, Хари?

Този път погледнах часовника си.

— Единайсет и двайсет. Закъде бързаш, Лотън? Очакваш ли някого?

— Не, съвсем не. Има шоу, което искам да гледам. По телевизия „Съдебни дела“. 0 дванайсет. Рики Клайман. Харесвам я.

— Тогава имаш още време да разговаряш с мен. Защо не си сложиш по-голям часовник тук?

— Дани не ми дава. Лекарят казал, че не било хубаво да гледам часовник.

— Вероятно има право.

Не трябваше да го казвам. В очите му блесна гняв и аз мигновено съжалих за думите си.

— Извинявай. Не трябваше…

— Знаеш ли какво е да не можеш да повдигнеш проклетата си китка, за да си погледнеш шибания часовник?

— Не, Лотън, нямам представа.

— Знаеш ли какво е да ходиш по голяма нужда в пликчета и да караш жена си да ги изхвърля в тоалетната? Да я молиш за всяко проклето нещо, включително за глътка уиски?

— Съжалявам, Лотън.

— Да, съжаляваш. Всички съжаляват, но никой не…

Той не довърши. Отмести поглед встрани и млъкна. Не казах нищо, докато не реших, че е преглътнал гнева си в бездънния кладенец на отчаяние и самосъжаление в душата си.

— Лотън?

Крос ме погледна.

— Какво, Хари?

Вече беше спокоен. Критичният момент бе преминал.

— Да се върнем на въпроса. Каза, че си щял да ми се обадиш, защото си забравил нещо. Сещаш ли се? Когато говорихме за случая. Какво забрави да ми кажеш?

— Никой не е идвал тук и не ми е говорил за случая, Хари. Ти си единственият. Сериозно.

— Вярвам ти. Сбърках за това. Но какво забрави да ми кажеш? Защо щеше да ми се обаждаш?

Той затвори очи за миг, после ги отвори. Бяха ясни и съсредоточени.

— Казах ти, че Тейлър е застраховал парите, нали?

— Да.

— Забравих, че застрахователната компания… Как й беше името?

— „Глобал Ъндъррейтърс“. Спомни си го онзи ден.

— Точно така. „Глобал Ъндъррейтърс“. Като условие в договора „Глобал“ са поискали заемодателят, „Банка ЛА“, да провери банкнотите.

— Да провери банкнотите? Какво искаш да кажеш?

— Да запишат серийните номера.

Спомних си за параграфа, който бях оградил в изрезката от вестник, и започнах да изчислявам наум. Два милиона делено на сто.

— Това са много номера.

— Знам. Банката отказала. Възразили, че за това ще са необходими четирима души, които да работят цяла седмица. Затова преговаряли и стигнали до компромис. Взели мостри. Десет номера от всяка пачка.

От статията в „Таймс“ си спомних, че парите бяха докарани в пакети по двайсет и пет хиляди. Осемдесет пакета правеха два милиона долара.

— Записали са осемстотин номера. Пак са много.

— Да. Разпечатката беше дълга шест страници.

— И какво направи с нея?

— Дай още една глътка уиски.

Изпълних желанието му. Плоската беше почти празна. Трябваше да разбера какво знае Крос и да се махам. Потапях се в окаяния му свят и това не ми харесваше.

— Разпространихте ли номерата?

— Да, дадохме списъка на федералните власти. И на всички банки в страната. Изпратихме го и в Лас Вегас, за да го раздадат на казината.

Кимнах и го зачаках да продължи.

— Но знаеш как стоят нещата, Хари. От подобен списък има полза само ако хората правят справки в него. Ако искаш, вярвай, но много от записаните там стодоларови банкноти са в обращение и ако се използват на подходящите места, няма да събудят подозрение. Служителите нямат нито време, нито желание да проверяват номерата им.

Това беше вярно. Записаните банкноти често се използваха като веществено доказателство, когато бъдеха намерени в заподозрян във финансово престъпление като например обир на банка. Не си спомнях да съм работил или чувал за случай, в който белязани или записани пари да бъдат проследени чрез банкова операция до заподозрения.

— Щеше да ми се обадиш, защото си забравил да ми кажеш това?

— Не. Има и още. Остана ли нещо в шишето?

Разклатих плоската, за да чуе, че е почти празна. Дадох му каквото беше останало, сложих капачката и прибрах плоската в джоба си.

— Това беше всичко, Лотън. До следващия път. Довърши, каквото имаш да ми казваш.

Езикът му се подаде от устата, която представляваше ужасяваща дупка, и облиза капка уиски, останала в ъгълчето. Гледката беше жалка и аз се извърнах, преструвайки се, че поглеждам колко е часът на телевизионния екран. На лентата в долната част преминаваха финансовите новини. Лицето на говорителя беше загрижено и подпухнало.