Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Ах, Господи! — възкликна той.

— Какво?

— Господи…

— Какво? Добре ли си, Лотън? Ще извикам Дани.

Тръгнах към вратата, но той ме спря.

— Не, не, нищо ми няма. Само… мина много време, откакто не съм пил. Дай ми още.

— Трябва да поговорим, Лотън.

— Знам. Само ми дай да опитам пак.

Отново доближих плоското шише до устата му и излях голяма глътка. Крос я преглътна и затвори очи.

— Уиски… Господи, прекрасно е!

Усмихнах се и кимнах.

— Да им го начукам на лекарите. Дай ми уиски по всяко време.

Той не можеше да се движи, но алкохолът оживи очите му и омекоти погледа му.

— Тя не ми дава нищо. Лекарски предписания. Пия само когато някой от вас ми дойде на гости. А това не е често. Кой иска да дойде да види такава жалка гледка… Трябва да продължаваш да идваш, Хари. Не ме интересува дали ще решиш случая, или не, само идвай.

Очите му се стрелнаха към плоската.

— И взимай и тази приятелка. Винаги я носи.

И тогава прозрението ме осени. Крос бе премълчал нещо предишния път. Бях го посетил преди да отида при Тейлър. Трябваше да започна от Крос. Но той не ми бе казал всичко, за да дойда отново — с плоската. Може би обаждането му да подновя разследването на случая беше само заради уискито.

Вдигнах го и му го показах.

— Предишния път премълча нещо, за да ти донеса това, нали, Лотън?

— Не. Щях да кажа на Дани да ти се обади. Забравих нещо.

— Да, досетих се. Отидох да говоря с Тейлър и после имах посещение от името на шефовете на шестия етаж. Казаха ми да зарежа случая. Работели върху него. Хора, които не се шегували.

Очите на Крос се стрелкаха насам-натам, но лицето му остана неподвижно.

— Не — каза той.

— Кой дойде да те види преди мен, Лотън?

— Никой. Никой не е идвал да говорим за случая.

— На кого се обади, преди да потърсиш мен?

— На никого, Хари. Кълна се.

Сигурно бях повишил тон, защото вратата на стаята внезапно се отвори и на прага застана жената на Крос.

— Всичко наред ли е?

— Да, Дани — отговори Лотън. — Остави ни сами.

Видях, че погледът й се плъзна към плоското шише в ръката ми. Хрумна ми да отпия, за да помисли, че уискито е за мен. Но в очите й прочетох, че знае какво става. Тя дълго стоя неподвижно, после ме погледна в очите, отстъпи назад и затвори вратата. Погледнах Крос.

— И да не е знаела, вече знае.

— Не ми пука. Колко е часът, Хари? Не виждам добре екрана.

Погледнах към ъгъла на телевизионния екран, където показваха часа.

— Единайсет и осемнайсет минути. Кой идва при теб, Лотън? Искам да знам кой работи по случая.

— Казвам ти, Хари, никой не е идвал. Доколкото знам, случаят не се помръдва повече от проклетите ми крака.

— Тогава какво не ми каза предишния път?

Погледът му се насочи към плоското шише. Не беше необходимо да питам. Доближих го до напуканите му изранени устни и той отпи голяма глътка, после отново затвори очи.

— Господи…

Изведнъж очите му се отвориха и се вторачиха в мен.

— Тя ме поддържа жив нарочно — отчаяно прошепна Крос. — Мислиш ли, че искам да живея? Да седя в лайната си през повечето време? Докато съм жив, Дани ще получава пълната ми заплата и здравно осигуряване. Ако умра, ще взима пенсия на вдовица. А аз не съм работил дълго, Хари. Само четиринайсет години. Ще получава наполовина по-малко от парите, които взима сега, когато съм жив.

Вгледах се в него. Питах се дали Дани не стои пред вратата и не подслушва.

— Какво искаш от мен, Лотън? Да изключа системата? Не мога да го направя. Мога да ти намеря добър адвокат, ако искаш, но няма да…

— Пък и не се държи добре с мен.

Сърцето ми се сви. Ако Крос казваше истината, тогава животът му беше по-голям ад, отколкото си представях.

— Какво ти прави, Лотън? — попитах шепнешком.

— Вбесява ме. Прави разни неща. Не искам да говоря за това. Тя не е виновна.

— Да доведа ли адвокат? Мога да извикам и следовател от социалната служба.

— Не, никакви адвокати. Това би продължило цяла вечност. Не искам и следователи. И не желая да си навличам неприятности. Но какво да направя, Хари? Ако можех да изключа системата, щях… Това не е живот, Хари.

Кимнах. Само можех да си представям ужасяващото му чувство за безнадеждност. Но не бяхме повдигнали тези въпроси по време на първото ми посещение. Тогава разговаряхме за случая и за онова, което той си спомняше за него. Паметта му се завръщаше частично. Разговорът беше мъчителен, но в думите на Лотън нямаше самопрезрение или отчаяние. Нито повече потиснатост, отколкото би се очаквало. Запитах се дали алкохолът не е отприщил всичко това.