Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— „Тампа Тоуинг“. Застъпва в четири.

Бош си погледна часовника. До четири оставаха десет минути.

— Да се отбием да го видим. После ще проверим адреса му. Къде е фирмата?

— На Тампа и Роско. Трябва да е срещу болницата.

— Болницата е на Роско и Рисида. Защо не са я нарекли „Роско Тоуинг“?

— И какво ще правим, след като го видим?

— Ами, ще идем при него и ще го питаме дали преди седемнайсет години е убил Беки Верлорън, той ще каже „да“ и ще го закараме в управлението.

— Стига бе, Бош.

— Не знам. Ти какво искаш да направим?

— Ще проверим адреса му, както каза ти, и после мисля, че сме готови за родителите. Трябва да поговорим с тях за тоя човек, преди да му изиграем театър. Особено номера с вестника. Предлагам да се отбием в къщата и да се срещнем с майката. И без това сме тук. Защо да не идем?

— Искаш да кажеш, ако е останала тук — отвърна той. - Провери ли и нея през АвтоТрек?

— Нямаше нужда. Още е тук. Нали чу Гарсия. Призракът на момиченцето й витае в оная къща. Съмнявам се, че тя някога ще я напусне.

Бош си помисли, че е права, ала не каза нищо. Продължи на изток по Девъншир Булевард до Тампа Авеню и зави по Роско Булевард. Стигнаха до пряката в четири без няколко минути. „Тампа Тоуинг“ всъщност беше сервиз на „Шеврън“ с два обслужващи екипа. Хари паркира на търговското площадче оттатък улицата и угаси мотора.

Не се изненада, когато четири часът дойде и отмина, без да има и следа от Роланд Маки. Не го смяташе за човек, който гори от нетърпение да върти геврека.

— Как мислиш? — попита Райдър в четири и петнайсет. — Дали моето обаждане може да…

— Ето го.

Трийсетинагодишно камаро с боядисани в сиво калници влезе в сервиза и спря до компресора. Бош едва успя да зърне шофьора, но това му стигаше, за да го познае. Отвори жабката и извади бинокъла, който си бе купил от самолетния каталог по време на един полет до Лае Вегас.

Смъкна се на седалката и погледна през бинокъла. Маки слезе от камарото и тръгна към отворения гараж на сервиза. Носеше униформен тъмносин панталон и светлосиня риза. На левия джоб на гърдите му имаше овално пришито парче с надпис „Ро“. От задния му джоб стърчаха работни ръкавици.

На хидравличния лифт в гаража имаше стар форд и отдолу работеше монтьор с въздушен гаечен ключ. При появата на Маки мъжът с гаечния ключ нехайно вдигна ръка и двамата с новодошлия плеснаха длани във въздуха. Маки спря и другият монтьор му каза нещо.

— Предполагам, че му съобщава за телефонното обаждане — каза Бош. — Маки не изглежда особено загрижен. В момента вида мобифон от джоба си. Сигурно звъни на човека, който си мисли, че го е търсил.

И като четеше по устните на Маки, продължи:

— Ей, ти ли си ме търсила?

Разговорът скоро приключи.

— Явно не — каза Бош.

Маки прибра мобилния телефон в джоба си.

— Обади се само на един номер — отбеляза Райдър. — Явно не води богат обществен живот.

— На ризата му пише „Ро“ — отвърна Хари. — Ако приятелят му е казал, че са търсили Роланд, Маки може да го е свел до единствената жена, която го нарича така.

— Какво прави сега?

— Не го виждам. Влезе навътре.

— Може би трябва да се измъкнем оттук, преди да започне да се оглежда, а?

— Я стига. Само едно обаждане и вече си мислиш, че ще реши, че някой го дебне след седемнайсет години?

— Не, не заради Беки. Безпокоя се за онова, в което се е забъркал в момента. Може да сме се натъкнали на нещо, без изобщо да подозираме.

Бош свали бинокъла. Райдър имаше право. — Добре, видяхме го. Да се махаме оттук. Да вървим при Мюриъл Верлорън.

— Ами Панорама Сити?

— Панорама Сити може да почака. И двамата сме наясно, че той вече не живее на оня адрес. Проверката му е чиста формалност.

Хари даде на заден, за да излезе от паркинга.

— Смяташ ли, че първо трябва да се обадим на Мюриъл? — попита Райдър.

— Не. Ще й се изтърсим изневиделица.

— Да бе. Много ни бива за тия неща.

След десет минути бяха пред къщата на Верлорън. Кварталът, в който беше живяла Беки, все още изглеждаше приятен и безопасен. Ред Меса Уей бе с широки тротоари и много дървета Повечето къщи бяха големи, с просторни дворове. През шейсетте години тъкмо по-големите имоти бяха привличали хората в северозападния край на града. Четири десетилетия по-късно дърветата бяха пораснали и кварталът имаше вид на сплотена общност.

Домът на семейство Верлорън беше един от малкото с втори етаж. Пак си бе класическо ранчо, но покривът беше повдигнат над двойния гараж. От следственото дело Бош знаеше, че спалнята на Беки е била в дъното над гаража.