Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Значи е ходила във Франция — рече Хари. — И какво от това?

— Може да се е запознала с някого там. В тая история може да има чуждестранна връзка. Може да се наложи да идем там и да проверим.

Опитваше се да скрие усмивката си.

— Да — отвърна Бош. — Попълни командировъчните. Прати ги на шестия етаж.

— Божичко, Хари, май че чувството ти за хумор си е останало в пенсия.

— Сигурно.

Училищният звънец би и сложи край както на часовете, така и на дискусията. Бош и Райдър станаха, оставиха годишниците на масата, излязоха от библиотеката и следвайки упътванията на Стодард, се запътиха към класната стая на Бейли Сейбъл, като се пазеха от бързащите към изхода ученици. Момичетата носеха карирани полички и бели блузи, а момчетата — тъмнозелени панталони с бяло поло.

Надникнаха през отворената врата на стая Б-6. Жената на катедрата не вдигна поглед от тестовете, които оценяваше. Бейли Сейбъл. Почти не приличаше на председателката на класа, чиято снимка бяха видели в ученическия годишник. Косата й беше по-тъмна и по-къса, тялото й — по-широко и по-тежко. Също като Стодард, носеше очила. Бош знаеше, че е само трийсет и две — трийсет и три годишна, ала изглеждаше по-възрастна.

В стаята имаше и една ученичка, хубавко русокосо момиче, което прибираше учебниците в раницата си. Когато свърши и дръпна ципа, тръгна към вратата и каза:

— Довиждане, госпожо Сейбъл.

— Довиждане, Кейтлин.

Ученичката пътьом любопитно изгледа Бош и Райдър. Те влязоха в класната стая и Бош затвори вратата. Това накара Бейли Сейбъл да вдигне поглед от тестовете.

— Какво обичате?

Хари пое инициативата.

— Господин Стодард каза, че може да дойдем при вас.

И се приближи към бюрото. Учителката го погледна предпазливо.

— Родители ли сте?

— Не, ние сме детективи, госпожо Сейбъл. Казвам се Хари Бош, а това е Кизмин Райдър. Искаме да ви зададем няколко въпроса за Беки Верлорън.

Тя реагира така, сякаш са я ударили в корема. След толкова години мъката все още бе точно под повърхността.

— Боже Господи!

— Съжаляваме, че идваме така неочаквано — каза Бош.

— Какво е станало? Открихте ли кой…

Не довърши.

— Просто пак работим по случая. И вие можете да ни помогнете.

— С какво?

Бош бръкна в джоба си и извади полицейската снимка от досието на Роланд Маки в службата за условно освобождаване — снимка на осемнайсетгодишен крадец на коли. Сложи я върху най-горния тест и учителката я погледна.

— Познавате ли човека на снимката? — попита Хари.

— Направена е преди седемнайсет години — прибави Райдър. — Приблизително по времето на смъртта на Беки.

Бейли Сейбъл се взираше в предизвикателно отправените към обектива очи на Маки. Дълго не каза нищо. Бош се обърна към партньорката си и кимна — знак, че може би трябва да поеме разпита.

— Прилича ли ви на някого, с когото вие, Беки или някоя ваша приятелка може да сте се срещали? — попита Киз.

— Тук ли е учил? — най-после проговори Сейбъл.

— Едва ли. Обаче знаем, че е живял в квартала.

— Той ли е убиецът?

— Не знаем. Просто проверяваме дали е имало връзка между него и Беки.

— Как се казва?

Райдър хвърли поглед към Бош и той отново кимна.

— Казва се Роланд Маки. Изглежда ли ви познат?

— Не. Трудно ми е да си спомня. Да си спомня лица на непознати, искам да кажа.

— Значи определено не го познавате, така ли?

— Определено.

— Смятате ли, че Беки може да го е познавала, без вие да знаете?

Тя дълго мисли.

— Ами, възможно е. Нали разбирате, оказа се, че е била бременна. Аз не подозирах за това и предполагам, че може да не съм знаела и за него. Той ли е…

— Не знаем.

Учителката сама бе насочила разпита към следващата група въпроси на Бош.

— Госпожо Сейбъл, оттогава са минали много години. Ако тогава сте мълчали заради приятелката си, ще ви разберем. Но ако знаете още нещо, сега можете да ни го кажете. Това сигурно е последният опит да разгадаем загадката.

— Бременността й ли имате предвид? Наистина не знаех. Съжалявам. И аз бях също толкова изумена, колкото и всички останали, когато полицията започна да разпитва за това.

— Ако Беки е искала да сподели с някого, това нямаше ли да сте вие?

Тя отново не отговори веднага.

— Не знам. Бяхме много близки, обаче тя беше близка и с други момичета. Четири приятелки бяхме тук още от първи курс. Бяхме се кръстили Котешкия клуб, защото всички имахме котенца. В различни периоди и години всяка от нас беше по-близка с една от другите, това постоянно се променяше. Но като група винаги се държахме заедно.