Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Не можем да ви кажем, защото не знаем, госпожо Верлорън — отвърна Бош. — Помислете и ни кажете дали си го спомняте.

Тя тъжно кимна, като че ли смяташе, че това е поредната пропусната възможност.

— Как се издържате, госпожо Верлорън? — попита Райдър.

Това сякаш откъсна Мюриъл от света на спомените и желанията й.

— Продавам разни неща — безразлично заяви тя. — По Интернет.

Двамата зачакаха обяснение, но не получиха.

— Какви неща? — продължи Киз.

— Каквито намеря. Ходя по гаражни разпродажби. Търся разни неща. Книги, играчки, дрехи. Хората купуват какво ли не. Тая заран продадох две халки за салфетки за петдесет долара. Бяха много стари.

— Искахме да попитаме мъжа ви за снимката — обади се Бош. — Знаете ли къде можем да го открием?

Мюриъл поклати глава.

— Някъде в страната на играчките. От много отдавна не съм го чувала.

Възцари се мрачно мълчание. Повечето приюти за бездомници в центъра на Лос Анджелис бяха съсредоточени в края на Квартала на играчките, на няколко преки от фабриките, складовете на едро и магазините за играчки. Не бе необичайно да заварят бездомник, заспал на входа на такъв магазин.

Мюриъл Верлорън всъщност искаше да каже, че съпругът й се е изгубил в света на носещите се по течението човешки отрепки. Беше пропаднал от собственик на ресторант, посещаван от звезди, до бездомен скитник. Само че тук имаше противоречие. Той все още имаше дом. Просто не можеше да живее в него заради случилото се. А жена му никога нямаше да си тръгне оттук.

— Кога се разведохте? — попита Райдър.

— Нямаме официален развод. Мислех си, че Робърт ще се събуди и ще осъзнае, че колкото и далеч да тича, човек не може да избяга от онова, което го е сполетяло. Мислех си, че ще го проумее и ще се прибере. Още не се е прибрал.

— Смятате ли, че сте познавали всички приятели на дъщеря си? — върна си инициативата Бош.

Мюриъл дълго размишлява над този въпрос.

— До сутринта на изчезването й смятах, че ги познавам. Обаче после започнахме да научаваме разни неща. Тя беше имала тайни. Мисля, че това е едно от нещата, които най-много ме измъчват. Не че е имала тайни от нас, а че е смятала за нужно да крие разни работи. Ако ни ги беше казвала, животът ни може би щеше да се развие по друг начин.

— Бременността ли имате предвид?

Тя кимна.

— Какво ви кара да смятате, че това е свързано със смъртта й?

— Просто майчински инстинкт. Нямам доказателство. Просто си мисля, че с това се е започнало.

Бош също кимна. Ала не можеше да обвинява дъщерята за тайните й. На нейната възраст той вече живееше сам. Нямаше представа какви отношения би поддържал с истинските си родители.

— Разговаряхме с комисар Гарсия — рече Райдър. — Той ни съобщи, че преди няколко години ви върнал дневника на дъщеря ви. Пазите ли го?

Мюриъл се сепна.

— Чета го всяка вечер. Нали няма да ми го вземете? Той е моята библия!

— Налага се да го вземем назаем и да го преснимаме. Комисар Гарсия е трябвало да направи копие още навремето, но е пропуснал.

— Не искам да го изгубя.

— Няма, госпожо Верлорън. Обещавам ви. Ще го преснимаме и веднага ще ви го върнем.

— Сега ли го искате? Той е до леглото ми.

— Да, моля.

Мюриъл Верлорън стана и тръгна по коридора, който водеше към лявата половина на къщата. Бош погледна Райдър и повдигна вежди в безмълвен въпрос. Тя сви рамене, което означаваше, че ще го обсъдят по-късно.

— Преди време дъщеря ми искаше да си вземе още една котка — прошепна Хари. — Бившата ми отказа: една й стигала. Сега разбирам защо.

Райдър се усмихна.

Мюриъл се върна с книжка в ръце. Кориците бяха на цветя. „Моят дневник“, гласеше златният релефен надпис. Златната боя се лющеше. Явно често държаха дневника в ръце. Жената го подаде на Райдър и тя направи всичко възможно да покаже уважението си.

— Ако не възразявате, госпожо Верлорън, бихме искали да поогледаме дома ви — каза Бош. — За да свържем онова, което сме видели и прочели в делото, с действителното разположение на къщата. Искам също да хвърля един поглед на задната врата.

Тя посочи с ръка накъде трябва да вървят. Детективите се изправиха.

— Всичко се промени — предупреди ги жената. — По-рано над нас нямаше къщи. От нашата врата човек направо се изкачваше по планинския склон. После го терасираха и сега там има къщи. За милиони долари. Построиха имение на мястото, където откриха момиченцето ми. Мразя го.

Нямаше какво дай отговорят. Бош само кимна и я последва по къс коридор, който водеше до кухнята. В задния двор се излизаше през врата със стъклен прозорец. Мюриъл я отключи и излязоха навън. Озоваха се на стръмен склон, който се изкачваше към евкалиптова горичка. Между дърветата се червенееше покрив на голяма къща.