Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Източникът ми ли? Нямам никакъв източник.

— Да, вече нямаш. Разбрах кой осведомява твоя човек и това приключи днес. Само се надявам да не си му плащал за информацията, защото от Вътрешния отдел ще го съсипят за такова нещо.

— Знам, че не ми вярваш, обаче нямам представа за кого и за какво говориш. Получавам информация от моя детектив. Не го питам той откъде я намира.

Бош кимна.

— Така е най-добре, нали? Изолираш се и после нещата не рикошират към теб. В същото време, ако някой капитан от полицията си изгуби работата или пенсията, какво да се прави, съдба.

Изобщо не бях подозирал, че източникът на Сиско е толкова високопоставен.

Сервитьорът се върна с напитките ни и панерче хляб. Отпих глътка вода, докато обмислях какво да кажа. Оставих чашата и погледнах Бош. Той повдигна вежди, като че ли очакваше нещо.

— Откъде знаеше кога ще си тръгна от кантората тази вечер?

На лицето му се изписа озадачено изражение.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, че си разбрал по осветлението. Чакал си на Бродуей и когато угасих осветлението, си пратил своя човек в гаража.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш, естествено. Снимката на мъжа с пистолета, излизащ от сградата. Фалшива е. Инсценирал си всичко и си го използвал, за да откриеш откъде изтича информация, после се опита да измамиш мен.

Бош поклати глава и погледна навън от сепарето, сякаш търсеше някой да му помогне да разтълкува за какво говоря. Не го биваше за актьор.

— Фалшифицирал си снимката и после ми я показа, понеже си знаел, че чрез моя детектив информацията ще се върне до неговия вътрешен човек. Знаел си, че информаторът ще е онзи, който те попита за снимката.

— Не мога да дискутирам с теб аспектите на следствието.

— И после я използва, за да се опиташ да ме изиграеш. Да видиш дали крия нещо и да ме подплашиш.

— Казах ти, не мога…

— Е, не се и налага, Бош. Сигурен съм, че е било така. Знаеш ли къде са ти грешките? Първо, че не се върна да покажеш снимката на секретарката на Винсънт, както ми каза. Ако мъжът на снимката беше истински убиец, ти щеше да й я покажеш, защото познава клиентите по-добре от мен. Втората ти грешка беше оръжието, затъкнато в панталона на твоя човек. Винсънт е бил убит с двайсет и пети калибър, прекалено малък пистолет, за да го затъкнеш в колана си. Когато ми показа снимката, това не ми направи впечатление, но сега ми е ясно.

Детективът погледна към бара в средата на ресторанта. По монтирания над него телевизор предаваха спортни новини. Наведох се над масата към Бош.

— Е, кой е човекът на снимката? Твоят партньор със залепени мустаци ли? Някой шут от Отдела за борба с порока ли? Нямаш ли си друга работа, освен да ми въртиш такива номера?

Бош се отпусна на стола си и продължи да зяпа наоколо. Очите му се движеха навсякъде другаде, само не и към мен. Обмисляше нещо и аз му дадох колкото време му беше необходимо. Накрая ме погледна.

— Добре, гепи ме. Наистина се опитах да те измамя. Ти си много умен адвокат, Холър. Също като твоя старец. Чудя се защо си прахосваш таланта да защитаваш отрепки. Не би ли трябвало да съдиш разни доктори, да защитаваш тютюневата промишленост или нещо благородно от този род?

Усмихнах се.

— Значи те хващат в мошеничество и в отговор ти обвиняваш другия, че е мошеник, а?

Той се засмя и когато се извърна от мен, лицето му пламна. Този жест ми се стори познат, а като спомена баща ми, Бош ми напомни за него. В ума ми изплува смътен спомен — баща ми неловко се смее и извръща поглед, отпуска се назад на стола си по време на вечеря. Майка ми го беше обвинила в нещо, което бях прекалено малък да разбера.

Детективът сложи ръце на масата и се наведе към мен.

— Чувал си за първите две денонощия, нали така?

— За какво говориш?

— За първите две денонощия. Вероятността за разкриване на убийство намалява почти наполовина с всеки изминал ден, ако не го разкриеш през първите четирийсет и осем часа.

Погледна си часовника и продължи:

— Аз наближавам седемдесет и два часа и нямам нищо. Нито заподозрян, нито сериозни улики, абсолютно нищо. И се надявах, че тази вечер ще успея да те уплаша и да изкопча нещо от теб. Нещо, което да ме насочи в правилната посока.

Седях и го зяпах, смилах чутото. Накрая си възвърнах дар слово.

— Наистина ли си мислеше, че знам кой е убил Джери и не ти казвам?

— Трябваше да допусна такава възможност.

— Майната ти, Бош.

В този момент се появи келнерът с пържолите. Докато ни сервираше, Бош ме погледна с многозначителна усмивка. Келнерът попита дали искаме още нещо и аз му махнах с ръка, без да откъсвам очи от събеседника си.