Майкл Коннелли - Сребърен куршум

Стиснал ключа в ръка, стигнах до вратата на кантората и припряно го пъхнах в ключалката. Усещах, че убиецът се приближава. Накрая отворих вратата, влязох, затръшнах я и спуснах резето. Натиснах електрическия ключ, минах през приемната и се хвърлих в кабинета на Винсънт.

Пистолетът, който ми беше оставил Сиско, си беше в чекмеджето. Грабнах го, изтеглих го от кобура и отново изскочих в приемната. В отсрещния край на стаята видях силуета на убиеца през матовото стъкло. Опитваше се да отвори вратата. Вдигнах пистолета и се прицелих в сянката.

Поколебах се, после го насочих нагоре и стрелях два пъти в тавана. Гърмежът в затвореното пространство беше оглушителен.

— Аха! — изкрещях. — Хайде влез де!

Силуетът от отсрещната страна на стъклената врата изчезна. Чух отдалечаващи се стъпки в коридора, после вратата на моста се отвори и затвори. Стоях неподвижно и се ослушвах за друг шум. Нищо.

Без да откъсвам очи от вратата, пристъпих към бюрото и вдигнах слушалката. Набрах номера на спешния телефон и ми отговориха веднага — но се включи запис, който ме осведоми, че ме оставят на изчакване, докато се освободи оператор.

Усетих, че треперя, ала не от страх — от прилива на адреналин. Оставих оръжието на бюрото, проверих в джоба си и установих, че не съм си изгубил мобилния телефон. Тъй като едната ми ръка беше заета със слушалката на стационарния апарат, с другата отворих мобифона и се обадих на Хари Бош. Той вдигна още на първото иззвъняване.

— Бош! Онзи тип, който ми показа, току-що беше тук!

— Холър? За какво говориш? Кой?

— Онзи на снимката, която ми показа днес. Онзи с пистолета!

— Добре, успокой се. Къде е той? Ти къде си?

Осъзнах, че гласът ми е напрегнат и рязък от стреса. Засрамих се, дълбоко си поех дъх и се опитах да се успокоя.

— В кантората съм. Кантората на Винсънт. Тръгвах си и го видях в гаража. Дотичах обратно тук и той ме подгони. Опита се да влезе в кантората. Мисля, че си отиде, обаче не съм сигурен. Стрелях два пъти и после…

— Имаш оръжие?!

— Естествено, че имам, по дяволите!

— Предлагам да го оставиш, преди някой да е пострадал.

— Ако онзи тип още е навън, той ще пострада. Кой е той, по дяволите?

Последва кратко мълчание. После Бош каза:

— Засега не знам. Виж, още съм в центъра и самият аз тъкмо си тръгвах за вкъщи. В колата съм. Почакай ме, ще дойда при теб след няколко минути. Остани в кантората и дръж вратата заключена.

— Не се безпокой, нямам намерение да излизам.

— И гледай да не ме застреляш, когато пристигна.

— Няма.

— Ей, Холър?

— Да?

— Какво иска?

— Кой?

— Онзи човек. За какво е дошъл?

— Съвсем основателен въпрос, по дяволите. Обаче не знам отговора.

— Виж, престани да се ебаваш и ми кажи!

— Казвам ти! Не знам. А сега стига си приказвал и ела тук!

Докато виках, неволно свих юмруци и без да искам, стрелях в пода. Подскочих, все едно са простреляли мен.

— Холър! — възкликна Бош. — Какво беше това, по дяволите?

Дълбоко си поех дъх и изчаках да се овладея.

— Холър? Какво става?

— Ела и ще разбереш.

— Улучи ли го? Уби ли го?

Безмълвно затворих телефона.

Бош пристигна след шест минути, ала те ми се сториха като цял час. От отсрещната страна на стъклото се появи тъмен силует и силно почука.

— Холър, аз съм, Бош.

Отпуснал пистолета в ръка, отключих вратата и го пуснах да влезе. И той беше извадил оръжието си.

— Нещо ново, откакто се чухме по телефона? — попита веднага.

— Повече нито съм го виждал, нито съм го чувал. Предполагам, че здравата съм го уплашил.

Детективът прибра пистолета си в кобура и ме стрелна с поглед, сякаш искаше да каже, че кръвожадната ми поза е убедителна единствено за самия мен.

— Какъв беше онзи изстрел?

— Без да искам натиснах спусъка.

Посочих дупката в пода.

— Дай ми този пистолет, преди да си се застрелял.

Подчиних се и той го пъхна под колана на панталона си.

— Ти не притежаваш оръжие, поне не законно. Проверих.

— На моя детектив е. Вечер го оставя тук.

Бош плъзна поглед по тавана и забеляза двете дупки. После сведе очи към мен и поклати глава.

Отиде при прозореца, разтвори щорите и провери улицата. По това време вечер на Бродуей си е мъртвило. Две недалечни сгради бяха превърнати в жилищни блокове, но булевардът имаше да извърви още доста път, докато си върне нощния живот отпреди осемдесет години.

— Добре, да поседнем — предложи детективът.

Извърна се от прозореца и видя, че съм се изправил зад него.